Нещастницата се обличаше и в същото време плачеше, трепереше от страх и шепнеше молитви. Със съвсем други чувства бе свързано обличането й преди, когато то будеше у нея гордост и съзнание за красотата й. Сега тя се стараеше да се забави колкото е възможно повече, докато най-сетне, изплашена от нетърпеливото почукване на Варни, бе принудена да каже, че вече е готова да ги последва. На излизане от стаята Варни се оказа съвсем наблизо и тя с такъв ужас се хвърли към Фостър, че щалмайсторът на графа се закле повече да не се приближава до нея.
— Ако изпълнявате точно волята на съпруга си — каза той, — няма да ви се налага изобщо да ме виждате. Ще гледам да се държа по-надалеч и ще ви оставя под надзора на човека, който ви харесва повече.
— Волята на съпруга ми! — възкликна тя. — Това е волята на бога и то е достатъчно за мен! Ще вървя така покорно след мистър Фостър, както жертвата отива на заколение. Той поне е баща и ще съблюдава приличието, ако не човечността, а на теб, Варни, и едното, и другото, са ти еднакво чужди.
Варни отговори, че тя е свободна да избира, и тръгна напред, за да посочва пътя, а графинята — ту водена, ту почти носена на ръце от Фостър — бе отведена от кулата Сейнтлоу до страничната врата, където Тайдър ги очакваше с носилка и коне.
Еми бе настанена в носилката, без да окаже някаква съпротива. Тя въздъхна облекчено, като видя, че край носилката яздят само Фостър и Тайдър, който управляваше конете, докато вдъхващият такъв ужас у нея Варни ги следваше отзад и скоро съвсем се изгуби в тъмнината. Пътят обикаляше езерото и Еми се стараеше да задържи в паметта си гледката на внушителните кули, които принадлежаха на нейния съпруг; някои прозорци още светеха — там сигурно пируваха и досега. Скоро пътят се отклони настрани, замъкът се изгуби от погледа й и Еми с дълбока въздишка се отпусна в носилката, предоставяйки се изцяло на волята на съдбата.
Варни изостана от носилката не само заради спокойствието на графинята, но и за да поговори на четири очи с Ламборн, който всеки момент вече трябваше да ги настигне. Той познаваше добре характера на този сръчен, решителен, сребролюбив и готов на всяко престъпление човек и реши, че именно Ламборн ще бъде най-подходящият изпълнител на неговия замисъл. Трябваше обаче да измине повече от десет мили, докато чуе тропота на коня и на Майкъл Ламборн.
Ядосан от продължителното отсъствие на своя порочен слуга, Варни го посрещна много остро.
— Пиян негодник! — извика той. — Мързелът и развратът скоро ще те заведат на бесилката и колкото по-скоро, толкова по-добре!
Настроението на Ламборн бе доста повишено не само поради голямото количество вино, което бе изпил. За това допринасяха и току-що състоялият се разговор на четири очи с графа, и тайната, която така щастливо бе успял да открие. Ето защо този път той не понесе укорите с обичайното си смирение.
— Няма да позволя да ме обижда — каза той — дори и най-славният от рицарите, които някога са носили това звание. Лорд Лестър ме задържа по важна работа и това обяснение трябва да ви бъде достатъчно, Варни, тъй като и вие сте само негов слуга, какъвто съм и аз.
Варни бе крайно учуден от този неочаквано дързък отговор, но реши, че нахалството на слугата му е породено от изпитото вино, престори се, че не го е забелязал, и започна отдалеч да насочва мислите на Ламборн към престъплението, което трябваше да извърши. Той заговори за необходимостта да се премахне препятствието, което спъва издигането на Лестър, и намекна, че графът ще съумее да награди своите помощници много по-богато, отколкото те биха могли да се надяват. Майкъл Ламборн се престори, че нищо не разбира и в отговор на недоумението му Варни посочи направо носилката с графинята, изтъквайки, че именно това е препятствието, което трябва да бъде остранено.
— Слушайте, сър Ричард и прочие, и прочие — каза Майкъл, — някои са по-умни от други — това първо, и някои са по-лоши от други — това второ. Аз знам по-добре от вас какво мисли лордът за тази работа, защото той сподели с мен всичките си намерения. Ето какво ми заповяда и какво ми каза накрая той: „Майкъл Ламборн — обърнете внимание на обстоятелството, че негова светлост се обръща към мен като истински рицар и джентълмен и не ме нарича пияница и негодник, като някои парвенюта, които още не са успели да свикнат с новата си титла, — Варни трябва да се отнася с най-голямо уважение към моята графиня и аз ви заповядвам да се погрижите за това — така каза той, — а също и да вземете веднага от него моя пръстен и да ми го донесете обратно.“