Выбрать главу

— Да, да — прекъсна го Фостър, — и да пошепват от негово име разни думички в ухото на красивата дама, към която сам той не може да се приближи.

— Трябват му също — продължи Варни, без да обръща внимание на прекъсването — адвокати — ловки и вещи застъпници, за да сключват неговите договори, сегашни, минали и бъдещи, или за да намират начини за придобиване на разни църковни земи, общински имоти и позволителни за монополи. Трябват му лекари, които умеят да подслаждат вино или топло питие за болни. Трябват му гадатели като Ди и Алън, за да призовават дявола чрез заклинания. Трябват му и смели побойници, готови да се бият на живот и смърт дори и със самия сатана. И му трябват най-вече — без с това да подценявам останалите — такива богобоязливи и невинни пуритански душици като тебе, почтени Антъни, които предизвикват дявола и в същото време си вършат спокойно своята работа.

— Да не би да искате да кажете, мистър Варни — възкликна Фостър, — че добрият и милостив наш господар, който според мен е преизпълнен с благородство, използува за издигането си току-що описаните от вас долни и греховни средства?

— Я остави тия приказки, човече, и не ме гледай с такива опечалени очи — каза Варни. — В капан не можеш да ме хванеш и съвсем не съм ти паднал в ръцете, както си въобразяваш ти с жалкия си ум, заради това, че ти посочих всички средства, пружини, винтове, въжа и макари, с помощта на които се издигат великите хора в размирни времена. Ти каза, че нашият добър и милостив господар е преизпълнен с благородство, нали? Амин, нека така да е. Именно затова още повече са му нужни такива безсъвестни помощници, които, знаейки, че неговият разгром ще повали и смаже и тях, да са готови да заложат всичко — и кръвта си, и ума си, и душата, и тялото си, — за да го задържат горе. Говоря ги тия неща, защото хич не ме интересува кой знае за това и кой не.

— Истина е туй, което казвате, мистър Варни — рече Фостър.

— Водачът на една група прилича на лодка сред вълните. Тя не се повдига сама — повдигат я талазите, върху които плува.

— Я, ти си имал склонност към метафорите, почтени Антъни!

— отвърна Варни. — Тази кадифена дреха те е направила оракул. Ще трябва да те пратим в Оксфорд да те направят доктор по хуманитарните науки. Впрочем подреди ли всичко, което ти беше изпратено от Лондон, и успя ли да стъкмиш западните стаи така, както трябва, за да се харесат на милорда?

— Сега те са достойни да приемат и краля в деня на сватбата му — отговори Антъни — и, повярвайте ми, Младата лейди седи в тях горда и весела, сякаш е Савската царица.

— Толкова по-добре, драги Антъни — каза Варни, — защото бъдещото ни благополучие ще зависи твърде много от разположението й към нас.

— В такъв случай ние градим върху пясъчна основа — възрази Антъни Фостър. — Да предположим, че тя поеме пътя към двора с ореола на славата и величието на своя високопоставен съпруг, как ще гледа тогава на мен, на своя тъмничар, който я държи тук против волята й и я кара да пълзи като гъсеница по стара и порутена стена, докато на нея й се иска да подхвръква като пъстра пеперуда в дворцова градина?

— Не се страхувай от гнева й, Антъни — успокои го Варни.

— Аз ще я убедя, че всичко, което си правил, е било за доброто на милорда и за нейно собствено добро. И когато пробие черупката и полети, сама ще трябва да признае, че дължи издигането си тъкмо на нас.

— Съветвам ви да бъдете предпазлив, мистър Варни — каза Фостър, — защото може и да се лъжете в предположенията си. Видяхте колко студено ви прие днес — тя и двамата ни гледа с лошо око.

— Криво я разбираш ти, Фостър, ама съвсем криво. Тя е свързана много здраво с мен, защото аз съм мостът между нея и оня, който може да задоволи и любовта, и амбициите й. Кой измъкна неизвестната Еми Робсарт, дъщеря на обеднял и изкуфял рицар и годеница на смахнатия печален ентусиаст Едмънд Тресилиан, от жалката й участ и й откри възможността за най-бляскавата съдба в Англия, а може би и в Европа? Аз, човече! Както често съм ти казвал, аз им давах възможност да се срещат тайно. Аз стоях на пост в гората, докато той ловеше дивеча. Именно мен проклина и досега цялото й семейство като съучастник в бягството й. Ако живеех в съседство с тях, трябваше да нося риза не от ленено платно, а от много по-здрава материя — иначе ребрата ми биха се запознали с испанската стомана. Кой пренасяше писмата им? Аз. Кой развличаше стария рицар и Тресилиан? Аз. Кой подготви бягството й? Пак аз. С две думи — аз, Дик Варни, откъснах тази хубавичка маргаритка от скромното и тихо кътче и я окачих на най-знатната шапка в Британия.