КЪМНЪР ХОЛ
Нощта с роса покри тревата.
Луната светъл лик откри
на Къмнър хол над руината
и дъбовете посребри.
Замлъкна всичко под небето
и с безутешна самота
на лейди хубава сърцето
ридае горестно в нощта.
„О, Лестър, туй ли обичта ти,
в която ми се кле горещо,
ми отреди — да ме запратиш
в това свърталище зловещо?
На любовта нетърпелива
с крилете не летиш насам.
Дали съм мъртва или жива,
е все едно за тебе, знам.
Ах, колко бе животът друг,
когато в бащин дом живях!
Не страдах там от груб съпруг,
не тръпнех ден и нощ от страх.
В зори със слънцето се вдигах,
по-свежа от разцъфнал мак,
като безгрижна чучулига
аз пеех песни чак до мрак.
Ако не съм по хубост равна
с надменните придворни дами,
защо тогава ме открадна
от моя дом и от баща ми?
Твърдеше ти, че съм красива,
тъй пламенно — нима забрави?
А след победата щастлива
цвета да вехне тук остави.
Дъха си розата загуби
и лилията залиня.
Тоз, който нявга се заблуди,
днес има за това вина.
Защото с присмех любовта
щом срещат, бързо красотата
повяхва — смазва я скръбта,
тъй както бурята цветята.
В двореца дамите блестят —
там храмът бил на красотата.
Не дръзват с тях да се сравнят
дори на Изтока цветята.
Защо остави ти лехите
от лилии и пищни рози
и към игликата в тревите
насочи поглед и възторзи?
Аз бях най-първата на село —
там всеки би ме предпочел.
И някой хубав момък чело
пред красотата ми би свел.
Но, Лестър, теб не красотата
от клетвата те отклони —
короната на суетата
съпругата ти затъмни.
Защо тогава се ожени
за бедна селска хубавица,
когато си могъл да вземеш
принцеса и дори кралица?
Защо, пленен от моя чар,
тъй бързо сетне го забрави?
Защо и в мен разпали жар,
а днес да тлее я остави?
Момите селски се изреждат
край замъка да преминават,
със завист в дрехите се вглеждат,
но мъката ми не познават.
Не могат те да проумеят,
че по-свободен въздух дишат,
че те са бедни, а се смеят,
пък аз съм знатна, но въздишам.
Да, моят жребий е жесток:
от мъка вехна ден след ден,
като отбрулен лист без сок,
подет от вятъра студен.
Лишена съм от сладостта
на самотата си дори,
преследвана от грубостта
на дръзките и зли слуги.
Когато селската камбана
удари вчера вечерта,
съзрях в очите им закана:
«Графиньо, близка е смъртта!»
Отдавна селото заспа,
но аз седя сама и плача.
Утехата ми е една:
на славей песента във здрача.
Духът отпада безнадежден,
а пак камбана проехтя,
злокобно сякаш тя нарежда:
«Графиньо, близка е смъртта!»“
Тъй в Къмнър хол нещастна
лейди оплаква своята съдба,
в нощта по бузите й бледи
сълза протича след сълза.
Преди да зазори зората
над Къмнър хол, като камшик
разкъса писък тишината:
на смъртен страх смразяващ вик.
Три пъти кобно проехтяха
камбанни удари познати.
Три пъти гарван чер размаха
криле над кулите зъбчати.
Завиха кучетата в бяс,
с глух тътен падна дъб голям
и никой вече от тогаз
графинята не зърна там.
Във Къмнър хол сега не свирят
за балове и празненства
и само призраци намират
убежище сред пустошта.