— Първо трябва да се благодари на бога, милейди — отвърна хубавичката пуританка, — защото на него дължите този добър и внимателен съпруг, чиято любов направи за вас толкова много. Аз също имам тук своя скромен принос, но ако вие продължавате така бясно да тичате от стая в стая, резултатите от усилията на моите маши за къдрене ще се стопят, както се стапят рисунките по заскрежения прозорец, когато слънцето се вдигне високо.
— Права си, Джанет — каза младата и красива графиня, като прекъсна изведнъж възторжената си обиколка, за да се огледа от главата до петите в едно голямо огледало, каквото не беше виждала през живота си и каквото рядко може да се срещне дори в двореца на кралицата. — Права си — повтори тя с обяснимо самодоволство, след като съзря във внушителното огледало отражението на прелести, каквито едва ли се бяха появявали по лъскавата му повърхност. — С тези пламнали от бързане страни и с тези тъмни къдрици, които ти се постара да подредиш, а те отново се разпиляха на всички страни като филизи на неподрязана лоза, приличам не на графиня, а на млекарка. А и твърдата ми яка малко се поотпусна и сега открива шията и гърдите повече, отколкото е прилично и пристойно. Хайде, Джанет, да вървим и да свикваме със светските обичаи; ще отидем в гостната, мило момиче, за да подредиш непокорните ми къдрици и да прикриеш с дантели и батиста развълнуваната ми гръд.
Те отидоха в гостната и графинята се отпусна весело върху куп мавритански възглавнички и полуседнала, полулегнала, потъна в мислите си, като от време на време даваше ухо за брътвежа на своята прислужничка.
В тази поза и с този израз на отпуснатост и същевременно на очакване върху одухотвореното си лице тя бе въплъщение на красота, в търсенето на която човек би могъл да обиколи всички морета и континенти, без да я намери. Венецът от брилянти, вплетен в тъмните й коси, не можеше да съперничи с блясъка си на искрящите й кафяви очи, подчертани от изящната извивка на не съвсем тъмните й вежди и засенени от дългите й ресници. Бързата обиколка, която току-що бе направила из стаите, вълнението от очакването и удовлетворената суетност бяха покрили с руменина лицето й, за което някои присъждаха, че понякога било малко бледо (за красотата, както и за изкуството, винаги се намират придирчиви критици). Млечнобелите перли на огърлицата й, същата, която току-що бе получила в знак на искрена обич от съпруга си, бледнееха пред белотата на зъбите и на кожата — изключение правеше само шията, която радостното самодоволство бе обагрило с тънък слой руменина.
— Хайде стига, Джанет, спри пъргавите си пръстчета — каза тя на прислужницата, която старателно оправяше косите и дрехите й, — стига, чуваш ли! Преди да е дошъл милордът, трябва да се срещна с баща ти и с мистър Ричард Варни, когото съпругът ми цени високо, но за когото аз бих могла да кажа нещо, заради което той веднага ще загуби всякакво благоразположение.
— Не правете това, милостива лейди! — възкликна Джанет. — Оставете го на бога, който наказва грешните тогава, когато сам пожелае. Но не заставайте на пътя на Варни — той се ползува с такова доверие от страна на милорда, че малцина от онези, които са се опитвали да му попречат, са успявали.
— Откъде знаеш това, моя добродетелна Джанет? — попита графинята. — Пък и защо трябва да поддържам приятелски отношения с такъв долен човек като Варни, след като съм съпруга на неговия господар и покровител?
— Както искате, ваша милост, вие по-добре от мен знаете какво да правите — отговори Джанет Фостър. — Но аз съм чувала татко да казва, че предпочитал да го срещне гладен вълк, отколкото да попречи на плановете на Варни. Често ме е съветвал да се пазя да имам каквато и да е работа с него.
— Баща ти правилно те е съветвал, момиче — каза графинята, — защото ти желае доброто. Жалко само, че и лицето, и държането му не съответстват на истинските му намерения, които, вярвам, са добри.
— Не се съмнявайте в това, милейди — възкликна Джанет, — не се съмнявайте в добрите намерения на татко, макар и да е грозен. Не бива по грубото му лице да се съди за сърцето му.