— Твърде е възможно и да станеш, Тони — каза Варни, — но, струва ми се, дяволът няма да повярва в твоята принудителна бедност и ти пак ще бъдеш на загуба. По-добре следвай съвета ми и Къмнър хол ще бъде твой: никому нито дума за посещението на Тресилиан тук, докато аз не ти кажа!
— А защо, моля ви се? — попита Фостър, изпълнен с подозрение.
— Глупак такъв! — ядоса се Варни. — При настроението, което е обхванало сега милорда, най-сигурният начин да бъде затвърдено окончателно решението му да се оттегли от двора е да научи, че такъв един призрак витае около дамата му в негово отсъствие. Той ще пожелае сам да поеме ролята на ламята, която пази златната ябълка, и тогава, Тони, твоята работа тук ще бъде свършена. Умният и от една дума разбира! Сбогом! Трябва да го настигна.
Той обърна коня си, пришпори го и препусна под сводестата врата, за да догони господаря си.
— Дано твоята работа да е свършена или пък да си счупиш врата, сводник проклет! — промърмори Фостър. — И все пак аз трябва да му играя по свирката, защото ни свързват общи интереси, а пък той умее да върти високомерния граф, както си иска. Джанет обаче трябва да ми даде тия златни монети, за да се похарчат за богоугодни цели. Ще ги държа отделени в ковчежето си, докато дойде подходящ случай да ги употребя. Никакви отровни изпарения не бива да облъхват Джанет. Тя трябва да остане чиста като ангел, дори и само за да се моли на бога за своя баща. Аз вървя по опасен път и нейните молитви са ми нужни. Наоколо вече се носят най-невероятни слухове за начина ми на живот. Енориашите ме гледат студено, а когато мистър Хоулдфорт говореше, че лицемерът винаги си оставал лицемер, стори ми се, че гледаше право в мен. Ламборн е прав — католическата вяра беше по-удобна. Човек трябваше само да спазва предписаното — да чете молитви, да слуша литургии и да ходи на изповед, — за да получава опрощение на греховете си. Тези пуритани следват много по-труден и неравен път. Аз обаче ще положа усилия — всеки път, преди да отворя железния си сандък, поне един час ще чета библията.
В това време Варни препускаше след своя господар и скоро го настигна — графът го чакаше при задната врата на парка.
— Бавиш се, Варни — каза графът, — пък времето ни е малко. Чак в Удсток ще мога спокойно да хвърля тази маскировка, а дотогава ще пътувам с известен риск.
— Дотам има само два часа бърза езда, милорд — отговори Варни. — Забавих се, защото исках още веднъж да напомня на този Фостър за нареждането ви да внимава и да пази всичко в тайна, а също и за да разуча къде се намира джентълменът, когото искам да препоръчам за свитата на ваша свет лост на мястото на Тревърс.
— Смяташ ли, че ще е годен за моя антишамбър? — попита графът.
— Буди надежди, милорд — отговори Варни. — Впрочем, ако ваша светлост е склонен да продължи сам по-нататък, аз бих могъл да се върна в Къмнър и да ви го доведа в Удсток, преди да сте станали от леглото.
— Да, както знаеш, в момента аз вече спя там — каза графът. — Затова не жали коня, за да дойдеш навреме за утринния ми прием.
Той пришпори коня си и препусна напред, а Варни се върна в Къмнър по главния път, заобикаляйки парка, слезе от коня пред вратата на „Черната мечка“ и попита за мистър Майкъл Ламборн. Тази забележителна личност не закъсня да се появи пред новия си господар, но вече не изглеждаше така бодър и весел, както преди.
— Изгубил си дирята на твоя приятел Тресилиан, нали? — каза Варни. — Познавам по унилата ти физиономия. Толкова ли струва твоята умелост, безсрамен измамнико?
— Мътните да го отнесат, досега така зорко никого не съм следил! — възкликна Ламборн. — Вървях подире му, докато се скри тук, при моя вуйчо, залепих се като пчелен восък за него, дебнах го по време на вечеря, проследих го до стаята му, като отиваше да си легне, и — изведнъж фокус, мокус, препаратус — на другата сутрин го няма и дори самият коняр не знае накъде е потеглил!
— Ти май се опитваш да ме баламосаш, драги — процеди през зъби Варни. — Ако излезе така, кълна ти се, че ще се разкайваш!
— Сър, и пай-доброто куче понякога изгубва следата — отвърна Ламборн. — Каква полза мога да имам аз от това, този юначага да изчезне безследно? Попитайте стопанина, Джайлс Гозлинг, попитайте готвача и коняря, попитайте Сесили или когото си щете от хана дали съм изпускал из очи Тресилиан, докато не отиде да си легне. В края на краищата беше ли нужно да седна да бдя край леглото му като болногледачка, след като се уверих, че спокойно и кротко си легна да спи? Преценете сам дали съм виновен.