— Добри ми мистър Тресилиан — каза стопанинът, — аз съм само прост ханджия и едва ли бих могъл да напътя и посъветвам такъв човек като вас. Създадох си обаче достойно положение, без да мамя и без да искам неразумни цени, и можете да бъдете сигурен, че съм честен човек. Затова, дори да не мога да ви помогна, поне няма да злоупотребя с доверието ви. Разкажете ми всичко откровено — така, както бихте го разказали на родния си баща. И бъдете уверен, че моето любопитство — не мога да отричам това, което е присъщо на професията ми — се съчетава със способността да пазя тайна.
— Вярвам ти, стопанино — каза Тресилиан. И докато събеседникът му замълча в напрегнато очакване, той се позамисли за миг как да започне своя разказ.
— За да е по-ясно всичко — подхвана най-сетне той, — трябва да започна историята малко по-отдалече. Ти сигурно си чувал за битката при Стоук, а може би и за стария сър Роджър Робсарт, който в тази битка се сражавал храбро за Хенри VII, дядото на кралицата, и разгромил граф Линкън, лорд Джералдин и неговите диви ирландци, както и фламандците, изпратени от херцогиня Бургундска да участвуват във въстанието на Ламбърт Симнъл?
— Помня и едното, и другото — отвърна Джайлс Гозлинг. — Тази история поне десетина пъти в седмицата се възпява долу при мен на чаша бира. Сър Роджър Робсарт от Девън… да, това е оня същият, за когото и досега се пее песента:
В тази битка е участвал и Мартин Суорт, за когото съм слушал от дядо ми, както и за храбрите немци, които той командвал, облечени с цепнати жакети и странни опнати панталони, с панделки под коляното. Има песен и за Мартин Суорт, която също помня:
— Така е, драги стопанино, за този ден доста се е говорило. Но ако продължаваш да пеещ тъй силно, ще привлечеш слушатели, с които аз ни най-малко не бих желал да споделям тайните си.
— Моля да ми простите, уважаеми гостенино — каза стопанинът, — аз наистина се забравих. Но какво да се прави — когато ние, старите рицари на чепа, си спомним някоя древна песен, и сдържаността, и благоразумието ни веднага се изпаряват.
— И тъй, стопанино, дядо ми, като някои други корнуолци, бил горещ привърженик на Йоркския род и се присъединил към Симнъл, който си бил присвоил титлата граф Уорик и бил наричан херцог Йоркски от населението на цялото графство, отнесло се по-късно със симпатия към въстанието и на Пъркин Уорбек. Дядо ми се сражавал под знамето на Симнъл и бил пленен в отчаяната битка при Стоук, където загинали в бойните си доспехи повечето от водачите на тази злочеста войска. Благородният рицар, който го пленил — сър Роджър Робсарт, — го предпазил от непосредственото отмъщение на краля и го пуснал без какъвто и да било откуп. Той обаче не могъл да го защити от разните други наказания, дошли вследствие необмислената му постъпка. Наложили му тежки глоби, които напълно го разорили — така Хенри отслабвал враговете си. Благородният рицар правел всичко, което било по силите му, за да смекчи злочестините на моя дядо. Двамата толкова много се сближили, че баща ми израснал като побратим и най-близък приятел на сегашния сър Хю Робсарт, единственият син на сър Роджър, наследил честния му, благороден и гостолюбив характер, макар и не равен нему по бойни подвизи.
— Слушал съм, и то често, за добрия сър Хю Робсарт — прекъсна го стопанинът. — Неговият предан слуга, който се грижи за ловните му кучета, Уил Баджър, ми е говорил стотици пъти за него тук, в моя хан. Бил весел и дружелюбен рицар, гостолюбив не по днешната мода, когато дрехите са обшити с толкова злато, че то би стигнало да се прехранят цяла година с месо и бира дузина юначаги, та дори да им се дадат пари да отиват веднъж седмично и в кръчма за доброто и на кръчмарите.
— Щом си виждал Уил Беджър, стопанино — каза Тресилиан, — ти наистина си слушал достатъчно за сър Хю Робсарт. Затова ще прибавя само, че гостоприемството, за което го хвалиш, се оказа пагубно за имота му. Това обаче не е толкова важно, тъй като той има само една дъщеря, на която да го завещае. Именно оттук започва моето участие в тази история. След смъртта на баща ми, има вече няколко години, добрият сър Хю пожела да ме направи свой постоянен другар. Отначало смятах, че извънмерната страст на добрия рицар към лова ми пречи на заниманията с науките, които можеха да ми донесат голяма полза. Скоро обаче престанах да съжалявам за времето, което благодарността и потомственото приятелство ми налагаха да посвещавам на тези провинциални развлечения. Изключителната красота на мис Еми Робсарт, която се превръщаше от дете в жена, не можеше да остане незабелязана от човек, когото обстоятелствата задължаваха да бъде постоянно с нея. Накратко казано, стопанино, аз я обикнах и баща й разбра това.