— Съвсем не, но ако бяха тук баба ми и учителят Холидей, тримата бихте могли да изпеете хорово старата песен:
— А защо, малки господинчо? — попита Тресилиан.
— Защото — отвърна грозноватото хлапе — само вие тримата ме наричате мило момче. Баба ми го прави, понеже отчасти недовижда от възрастта, а пък роднинските й чувства я заслепяват съвсем. Бедният ми учител иска е това да й се подмаже, за да получи по-пълна чиния с пшеничена каша и по-топло място до огъня. А вие по-добре от мене знаете защо ме наричате мило момче.
— Е, ако не си мило, то поне си доста хитро момче. А как ти викат другарчетата ти?
— Дявол! — бързо отговори момчето. — При всички случаи обаче аз предпочитам своята грозна муцуна пред която и да е от техните дървени глави, в които няма повече мозък, отколкото в парче тухла.
— В такъв случай ти не се боиш от ковача, към когото сме тръгнали?
— Че защо да се боя? — учуди се момчето. — Дори наистина да беше дявол, както го мислят хората, аз пак не бих се страхувал. Макар в него действително да има нещо странно, той е толкова дявол, колкото сте и вие. Това нещо не бих го казал на всеки.
— А защо тогава го казваш на мен, драги? — попита Тресилиан.
— Защото сте човек, какъвто тук не може да се види всеки ден — отвърна Дики, — и макар да съм много грозен, не бих искал да ме вземете за хапльо, още повече, че един ден може да ми се наложи да ви поискам услуга.
— И каква ще бъде тя, момче, което аз не трябва да наричам мило? — попита Тресилиан.
— Ако ви я поискам сега, ще ми я откажете — отвърна момчето, — затова ще почакам, докато се срещнем в двора.
— В двора ли, Ричард? Ти се каниш да идеш в кралския двор? — попита с изненада Тресилиан.
— Пфу, ето че и вие сте като всички други — отвърна момчето. — Обзалагам се, че си казвате наум: „Какво ли ще прави в двора това грозно и неугледно хлапе?“ Не, драги, не се грижете за Ричард Слъдж, той сам ще се оправи! Никак не е случайно, че аз съм главатарят тука. Тъй ще завъртя работата, че острият ми ум ще накара всички да забравят грозната ми мутра.
— Ами какво ще кажат баба ти и твоят възпитател Домини Холидей?
— Да казват каквото си искат — отвърна Дики. — Баба ми по цял ден си брои пилетата, а учителят бие учениците си с пръчка. Отдавна да съм ги зарязал и да съм показал чифт хубави пети на това глупаво селце, но учителят ми е обещал да взема участие в първото празненство, което му поръчат да организира. Казват, че скоро щяло да има големи дворцови тържества.
— А къде ще се състоят те, малки приятелю — понита Тресилиан.
— В някакъв си замък далеч на север, на края на снета — отговори водачът му. — Старият Домини обаче твърди, че не могат да минат без него. Може и да е прав, защото досега е уреждал много хубави тържества. Съвсем не е такъв глупак, за какъвто го мислите, особено когато се заеме с работа, която познава. Умее да декламира стихове като истински актьор, но ако го накараш да открадне едно гъше яйце, гъската ще го изкълве целия.
— И ти ще получиш някаква роля в следващото тържество така ли? — попита Тресилиан, заинтригуван от дръзките изказвания на момчето и от точната му преценка за хората.
— Точно така — отвърна Ричард Слъдж. — Той ми е обещал това и ако не удържи на думата си, толкова по-зле за него. Достатъчно е да препусна презглава, за да го изтърся така, че всичките му кости да изпукат. Всъщност не му желая злото, защото досадният стар глупак положи доста усилия, за да ме научи на всичко, което знае. Но да оставим това — вече сме пред вратата на ковачницата на Уейланд.
— Шегуваш се, приятелю — каза Тресилиан. — Виждам само гол пущинак и куп камъни, наредени в кръг, с един голям камък в средата, като корнуолска гробна могила.
— Именно този голям плосък камък, сложен в средата върху другите — рече момчето, — е тезгяхът на Уейланд Смит. Там трябва да оставите парите.
— Какви глупости дрънкаш? — извика Тресилиан, който започваше вече да се ядосва на момчето, а и на себе си, че се бе доверил на такъв вятърничав водач.
— Трябва да направите следното — продължаваше ухилен Дики. — Ще завържете коня си на оня камък с халката, ще свирнете три пъти и ще оставите сребърната си монета на плоския камък, после ще излезете от кръга и ще седнете откъм западната му страна, ей под ония храсти, и няма да поглеждате нито наляво, нито надясно в продължение на десетина минути, а може би и повече — докато се чува звънтенето на чука. След като чукът замлъкне, ще кажете една толкова дълга молитва, колкото време е нужно, за да се преброи до сто, или пък пребройте направо до сто, това е все едно, и се върнете в кръга. Ще видите, че парите ги няма, а конят ви е подкован.