Сега той повторно изцвърча въпроса на жена си:
— Чуваш ли, конярю, ти виждал ли си дявола?
— И да съм го виждал, какво от това, мистър Крейн? — отвърна конярят. Като всички останали в странноприемницата той уважаваше господаря си толкова, колкото го уважаваше и неговата съпруга.
— А, нищо, конярю — отговори кроткият мистър Крейн.
— Само исках да кажа, че ако си виждал дявола, на мен, струва ми се, ще ми бъде интересно да науча как изглежда той.
— Някой ден ще научиш и това, мистър Крейн — сряза го Неговата съпруга. — А засега стига си си усъвършенствал обноските, ами се захвани за работа, без да си губиш времето с празни приказки. Наистина, конярю, аз също бих искала да науча как изглеждаше този нехранимайко.
— Вижте, господарко — отвърна конярят с далеч по-почтителен тон, — как е изглеждал, не мога да кажа, пък и никой друг не би могъл. Аз изобщо не съм го виждал.
— Ами как си си свършил работата, като не си го виждал? — попита Гафър Граймсби.
— Помолих учителя да ми напише на хартийка болестта на коня — отговори конярят, — а дотам ме заведе най-грозноватият хлапак, какъвто би могъл да се изреже от липов корен за забавление на децата.
— Е, и какво беше лекарството? Излекува ли ти коня? — питаха един през друг заобиколилите го.
— От де да знам какво беше — отговори конярят. — По миризмата и по вкуса, защото аз се престраших да сложа в уста парче колкото грахово зърно, приличаше на амоняк и хвойна, примесени с оцет. Никога обаче амонякът и хвойната не са лекували така бързо. Страхувам се, че ако Уейланд Смит си е заминал, паразитният червей ще налегне здравата и конете, и рогатия добитък.
Гордостта от собственото умение, която оказва не по-малко влияние върху хората от всяка друга гордост, пламна така силно в гърдите на Уейланд Смит, че въпреки явната опасност да бъде разпознат от околните той не можа да се сдържи да не смигне на Тресилиан и да му се усмихне тайнствено пред безспорните доказателства за неговите ветеринарни способности. В това време общият разговор се разрастваше.
— По-добре така да стане — каза един сериозен господин, облечен в черно, приятел на Гафър Грамсби — по-добре да загинем от бедите, изпратени ни от бога, отколкото да се лекуваме при дявола.
— Това си е чиста истина — подкрепи го мисис Крейн — и аз се чудя на коняря, че е бил готов да погуби душата си, за да излекува едни конски черва.
— Може да сте права, господарко — съгласи се конярят, — защото конят беше на господаря. Да беше ваш, сигурно щяхте да ме презирате, така си мисля, ако бях се уплашил от дявола, когато болката разкъсваше червата на нещастното животно. А за останалото да се грижат поповете. Всеки със занаята си, както гласи пословицата: „Попът — с молитвеника, конярят — с чесалото.“
— Готова съм да се закълна — каза мисис Крейн, — че конярят говори като добър християнин и предан слуга, който няма да пожали ни тяло, ни душа в служба на господаря. И все пак дяволът е отнесъл оня навреме, защото тази сутрин тук идва окръжният пристав, за да вземе следователя на вещици, стария Пиниуинкс, та двамата да отидат в долината на Белия кон, за да разпитват Уейланд Смит и да го измъчват. Аз сама помогнах на Пиниуинкс да наточи клещите и шилото си и видях заповедта на съдията Блиндас за арестуване.
— Глупости, глупости — измърмори старата перачка мисис Кранк, отявлена папистка. — Дяволът само ще се надсмее над Блиндас и над неговата заповед, че и на пристава, и на ловеца на вещици. Тялото на Уейланд Смит се бои от шилото на Пиниуинкс толкова, колкото батистената яка — от иглата. Но я ми кажете, хора, имаше ли дяволът такава власт над вас, че да ви измъква изпод носа вашите ковачи и други майстори по времето на добрите абати от Абингдън? Кълна се в божията майка, не! Свещените свещи, светената вода, светите мощи и всичко останало прогонваха и най-злите духове. Я накарайте сега пастора-еретик да направи същото! Не, не, нашите бяха богоизбрани хора.
— Точно така, мисис Кранк — рече конярят. — Така каза и Симпкинс от Саймънбърн, когато помощникът на енорийския свещеник целуваше жена му. Те, казва, са богоизбрани хора.