— Вътре ще ми доразкажеш останалото, Уил. Преди това заведи този човек в трапезарията и нареди да му окажат нужното внимание. Той е лечител.
— С церове ли, с магии ли умее да лекува, кой го знай — промърмори Уил Баджър, — но бих искал да ни даде лек, който ще ни помогне. Ей, Том, погрижи се за лечителя! И гледай да не ти отмъкне лъжиците, момче — прибави шепнешком той на слугата, който се показа от един прозорец на първия етаж. — Познавам и други юначаги с честни мутри, а умението си влагаха тъкмо в тия работи.
Той въведе Тресилиан в една просторна приемна зала и отиде по негова молба да разбере в какво състояние се намира господарят му, та да не би внезапното завръщане на обичния му възпитаник и предполагаем зет да му се отрази зле. Баджър се върна веднага и каза, че сър Хю дремел в креслото си, но щом се пробудел, мистър Мъмблейзън щял да съобщи на мистър Тресилиан.
— Голямо щастие ще бъде, ако ви познае — каза ловецът.
— Забравил е дори имената на кучетата от сюрията. Преди една седмица например си помислих, че е тръгнал към оправяне. „Утре ми оседлай стария дорест кон — неочаквано ми каза той, след като пресуши голямата си сребърна чаша, както прави обикновено, преди да си легне — и отведи кучетата при Хейзълхърсткия хълм.“ Всички се зарадвахме и на сутринта потеглихме с него. Той препусна към гората като всеки друг път, без обаче да каже нито дума повече, освен че вятърът духал от юг и че дирята щяла да се загуби. Но преди още да отвържем кучетата, взе да се оглежда наоколо като човек, който внезапно се е пробудил от сън, обърна коня си и препусна към замъка, като ни остави сами да ловуваме на воля, стига да желаем.
— Тъжни неща разказваш, Уил — каза Тресилиан. — Но дано бог ни помогне, защото от хората помощ вече не можем да очакваме.
— Значи, не ни носите никакви новини за младата господарка? Но защо ли ви питам — всичко е изписано на челото ви. Все вярвах, че ако изобщо някой може и поиска да я намери, това ще бъдете вие. Сега всичко е свършено, никакви надежди не останаха. Ех, ако този Варни ми се мерне някога на един лък разстояние, ще му забия стрелата, кълна се в хляба и солта!
Докато Баджър говореше, вратата се отвори и влезе мистър Мъмблейзън — сух, слаб възрастен джентълмен с бузи като зимни ябълки и със сиви коси, прибрани в малка конусовидна шапчица или по-скоро в нещо подобно на кошничка за ягоди, като ония, дето лондонските търговци на плодове излагат на витрините си. Той беше прекалено скъп на думи, за да ги пилее за обикновен поздрав, затова само кимна на Тресилиан, ръкува се с него и му даде знак да го последва в просторната зала, където обикновено седеше сър Хю. Уил Баджър тръгна подире им без покана, загрижен да разбере дали господарят му ще се пробуди от своята апатия, като види Тресилиан.
В дълга зала с нисък таван, окичена с всевъзможни ловни принадлежности и горски трофеи, до масивна каменна камина, над която бяха окачени малко потъмнели от небрежно поддържане меч и бойни доспехи, седеше сър Хю Робсарт от Лидкоут — едър мъж, чиято пълнота се задържаше в известни граници само благодарение на навика му да бъде в непрекъснато движение. На Тресилиан му се стори, че летаргията, от която беше обзет старият му приятел, още повече е увеличила пълнотата му през време на неговото няколкоседмично отсъствие; във всеки случай беше се отразила на живостта на погледа му, който отначало бавно проследи мистър Мъмблейзън до едно дъбово писалище, върху което лежеше отворен грамаден том, а после се спря някак колебливо на влезлия непознат. Енорийският свещеник, посивял старец, бивш изповедник от времето на кралица Мери, седеше с книга в ръка в другия ъгъл на залата. Той също кимна печално на Тресилиан и остави книгата си настрана, за да види какво впечатление ще направи неговото пристигане на болния старец.
Докато Тресилиан, чиито очи се напълниха със сълзи, се приближаваше все повече до бащата на своята годеница, съзнанието на сър Хю сякаш започна да се възвръща. Той въздъхна тежко, като човек, пробуждащ се от някакво вцепенение. По лицето му премина лека тръпка, той мълчаливо отвори ръце и когато Тресилиан се хвърли към него, силно го притисна към гърдите си. Има все още нещо, заради което си струва да се живее — бяха първите му думи, след което чувствата му се изляха в неудържим горестен плач. Сълзите потекоха бързо една след друга по загорелите му бузи и по дългата бяла брада.