Сутринта на следващия ден Тресилиан вече се готвеше да заминава, когато Уейланд Смит пожела да поговори с него. След като изказа надежда, че Тресилиан е доволен от въздействието на лекарството му върху здравето на сър Хю Робсарт, Уейланд прибави, че би желал да го придружи в кралския двор. Такава мисъл вече бе минавала през ума и на Тресилиан, защото качествата, които Уейланд бе проявил по време на съвместното им пътуване — остър ум, съобразителност, находчивост, — го караха да смята, че той би могъл да му е доста полезен. Съществуваше обаче опасност Уейланд да бъде заловен от закона и Тресилиан му го припомни, като не пропусна да спомене за клещите на Пиниуинкс и за заповедта на съдията Блиндас. Тези две имена накараха Уейланд да се усмихне презрително.
— Вижте какво, сър — рече той, — вече смених ковашките си одеяния с дрехи на слуга, но ако това не стига, тогава погледнете мустаците ми — сега те висят надолу, а аз ще ги завия да щръкнат нагоре-и ще ги боядисам с един разтвор, който знам, така че и дяволът няма да успее да ме познае.
Той подкрепи думите си със съответни действия и като зави нагоре мустаците си и приглади назад косите си, за по-малко от минута стана съвършено различен от човека, който преди малко беше влязъл в стаята. Тресилиан обаче все още не можеше да се реши да го вземе на служба и ковачът започна да го моли още по-настойчиво.
— Благодарение на вас — каза той — останах не само жив, но и цял и невредим и затова бих искал да ви изплатя поне една част от дълга си, особено след като разбрах от Уил Баджър с каква опасна работа се наема ваша милост. Наистина не мога да твърдя, че съм безумен смелчага, че съм един от ония дръзки побойници, които с меч и щит отстояват споровете на своите господари. Не, аз по-скоро съм от хората, които предпочитат края на пиршеството пред началото на свадата. Убеден съм обаче, че три сегашната ви задача мога да бъда далеч по-полезен на ваша милост от който и да било такъв юначага и че моят ум струва повече от сто въоръжени ръце.
Тресилиан все още се колебаеше. Той знаеше твърде малко за този странен човек и не беше сигурен до каква степен би могъл да му се довери, за да го направи полезен помощник при сегашните сложни обстоятелства. Преди да беше взел каквото и да било решение, в двора се чу конски тропот и мистър Мъмблейзън и Уил Баджър се втурнаха в стаята, говорейки в надпревара.
— Пристигна един слуга с най-красивия сив кон, който някога съм виждал — пръв успя да изрече Уил Баджър.
— На ръкава му има сребърен герб: огнедишащ дракон с отломка от камък в устата под графска корона — каза мистър Мъмблейзън. — Донесе писмо, запечатано със същия герб.
Тресилиан взе писмото, върху което се четеше следният адрес: „До негова милост мистър Едмънд Тресилиан, наш верен роднина“. По-нататък следваше: „Препускай, препускай, препускай, колкото имаш сили, колкото имаш сили, колкото имаш сили!“
Той отвори писмото и прочете следния текст:
„Мистър Тресилиан, драги приятелю и родственико!
В настоящия момент ние се чувстваме толкова зле, пък и други обстоятелства ни създават толкова сериозни затруднения, че желаем да съберем около себе си ония приятели, на чиято вярност и отзивчивост можем най-много да се уповаваме. За един от най-първите и най-близките сред тях ние считаме нашия благороден сродник мистър Тресилиан — както поради доброжелателството му, така и поради заложбите му. Затова ние те молим колкото ти е възможно по-бързо да се отправиш към нашето скромно жилище, замъка Сей край Детфорд, където по-подробно ще се посъветваме за работи, които не считаме за подходящо да поверим писмено. Най-сърдечно ти пожелаваме на добър път.
— Веднага доведи тук пратеника, Уил Баджър — каза Тресилиан. Когато пратеникът влезе, той възкликна: — Ти ли си, Стивънс? Как е милордът?
— Зле, мистър Тресилиан — отговори Стивънс — и затова с необходимо около него да има добри приятели.
— А каква е болестта на милорда? — попита Тресилиан. — Аз изобщо не съм чул, че е болен.
— Не знам каква е болестта му, сър — отговори пратеникът, — зная само, че е много болен. Лекарите вече недоумяват и мнозина от близките подозират, че причината е в някакъв зъл умисъл — магия или нещо по-лошо.