Дълбоко озадачен, той поклати глава, върна се при лодката си, качи се в нея и потегли към Детфорд.
През това време пратеникът на кралицата отведе младия благородник до пристана, засвидетелствайки му най-голямо уважение — обстоятелство, което за човек с такова скромно положение би могло да предвещава твърде много. Той настани Уолтър в една от ладиите, определени да придружават баржата на кралицата, която вече се носеше по реката, тласкана от прилива — същия този прилив, за който Блънт съжаляваше толкова, докато пътуваше с другарите си от Детфорд за Гринидж.
По даден от гвардееца знак двамата гребци започнаха така бързо да движат веслата, че ладията скоро приближи кърмата на височайшата баржа, където Елизабет седеше под балдахин, заобиколена от две-три придворни дами и неколцина благородници. Тя на няколко пъти погледна към ладията, в която бе седнал младият човек, казваше по някоя дума на хората около себе си и се засмиваше. Най-сетне един от придворните, очевидно по заповед на кралицата, даде знак ладията да прилепи борд и младежът бе поканен да се прехвърли в баржата. Той скочи изящно и пъргаво на носа на голямата лодка, откъдето бе заведен на кърмата, пред самата кралица, а ладията бавно продължи да плува отзад. Въпреки че самообладанието му бе леко разклатено от известно смущение, младежът издържа достойно погледа на нейно величество. Изкаляният плащ висеше преметнат на ръката му и естествено стана предмет на разговора, който кралицата започна.
— Заради нас вие днес си развалихте хубавия плащ, млади човече. Ние ви благодарим за услугата, макар да ни я оказахте по един необичаен и доста смел начин.
— Щом владетелят е в нужда — отвърна младежът, — дълг на всеки поданик е да бъде смел.
— Ей богу, това бе казано добре, нали, милорд! — обърна се кралицата към една сериозна личност, която седеше до нея и й отговаряше с важно поклащане на главата и неясно мърморене. — Е, младежо, твоята почтителност и твоята смелост няма да останат невъзнаградени. Иди при дворцовия гардеробиер — на когото ще бъде наредено да ти достави друга дреха, за да замениш развалената заради нас — и ще получиш плащ, направен по най-последна мода, давам ти кралската си дума.
— Ако на ваша милост е угодно — започна колебливо Уолтър, — макар че на един толкова скромен слуга на ваше величество не подобава, разбира се, да преценява вашите дарения, но ако все пак ми се позволи да избирам…
— Ти, сигурна съм, би предпочел злато — прекъсна го кралицата. — Това не е хубаво, младежо! Срамно ми е да го кажа, но в нашата столица възможностите за безразсъдно прахосничество са толкова многобройни и разнообразни, че да даваш злато на млади хора, е все едно да хвърляш гориво в огъня, да ги сдобиеш със средства за собственото им погубване. Ако съдбата ми е отредила да живея и да управлявам още, аз ще огранича това неблагопристойно разточителство. Но ти може би си беден — допълни тя — или пък родителите ти са в нужда. Добре тогава, щом искаш — нека бъде злато, но после ще ми докладваш как си го изразходвал.
Уолтър изчака търпеливо кралицата да завърши и сдържано я увери, че на златото би се зарадвал още по-малко и от дрехата, предложена му от нейно величество.
— Но как така, момко! — учуди се кралицата. — Не желаеш нито злато, нито дреха! Какво искаш тогава?
— Да ми разрешите — стига само да не моля за прекалено висока чест, — да ми разрешите да нося плаща, който ви направи тази незначителна услуга, мадам.
— Да ти разреша да носиш собствения си плащ! Това ли искаш, глупаво момче? — попита кралицата.
— Той вече не е мой — каза Уолтър. — В мига, в който кракът на ваше величество се докосна до него, той стана достоен за монарх, но прекалено богат и скъп за предишния му собственик.
Кралицата отново се изчерви и се опита да прикрие със смях лекото си, но приятно учудване и смущение.
— Чували ли сте такова нещо, господа? Явно е, че рицарските романи са завъртели главата на момчето. Трябва да разберем откъде е, за да го върнем здрав и читав на неговите приятели. Ти кой си?
— С позволение на ваша милост, аз съм от свитата на граф Съсекс и бях изпратен заедно с неговия щалмайстор с поръчение до ваше величество.
Добродушният израз, изписан до този момент върху лицето на Елизабет, в миг стана строг и надменен.
— Лорд Съсекс — рече тя — ни научи да отдаваме на неговите поръчения същата важност, каквато той отдава на нашите. Тази сутрин изпратихме при него нашия постоянен придворен лекар, и то по необичайно време, научавайки, че болестта на негова светлост е много по-опасна, отколкото смятахме преди. В нито един европейски двор няма по-опитен и по-осведомен човек в областта на тази свещена и полезна наука от доктор Мастърс и той отиде от наше име при нашия поданик. И какво сварва там — вратата на замъка Сей завардена от въоръжени с пушки стражи, сякаш замъкът се намира на границата с Шотландия, а не в непосредствено съседство с нашия двор. А когато поискал от наше име да бъде допуснат вътре, било му решително отказано. За такова незачитане на нашето благоволение, на нашата преголяма снизходителност, ние няма да приемем — поне засега — никакво извинение, каквото, предполагаме, се съдържа в поръчението на лорд Съсекс.