— И само с това ли — с нищо друго ли не ти е съучаствал той в прегрешението? — попита Елизабет.
— Да, само с това, ваше величество, и с нищо друго — отговори твърдо Варни. — Оттогава, откакто му се случи онова нещо, той вече не владее себе си. Погледнете го, ваше величество, вижте колко е бледен и как трепери целият — колко малко прилича това на неговото обичайно, изпълнено с гордост и достойнство държане. И какво всъщност има да се страхува той от моите признания пред ваше величество? Ах, госпожо, всичко започна от мига, в който се получи онзи съдбоносен пакет!
— Какъв пакет и откъде? — нетърпеливо попита кралицата.
— Откъде, госпожо, не бих могъл да отгатна. Аз обаче съм му твърде приближен и знам, че оттогава той носи до гърдите си едно мъничко златно украшение във формата на сърце, окачено на къдрица, която е провесена през шията му. Когато е сам, графът разговаря с него и не го оставя дори когато си ляга. Никой езичник не се е прекланял така всеотдайно на своя идол!
— Ти си един любопитен негодник, щом следиш тъй зорко господаря си — каза Елизабет, изчервявайки се, но вече не от гняв.
— Отгоре на всичко си и бърборко, щом разказваш за неговото безразсъдство. А каква е на цвят къдрицата, за която дрънкаш?
Варни отговори:
— Поетът, ваше величество, би я нарекъл нишка от златната тъкан, изработена от Минерва. На мене обаче ми се струва, че е по-светла от най-чистото злато и много повече прилича на последния слънчев лъч при залез в тих пролетен ден.
— Та ти самият си поет, Варни — каза усмихната кралицата.
— Аз обаче не притежавам способността така бързо да следя и да схващам твоите необичайни метафори. Затова погледни тези дами и кажи — тук тя направи малка пауза и се постара да си придаде напълно равнодушен вид, — има ли сред тях някоя, чиито коси да ти напомнят по цвят на тази къдрица! Аз, разбира се, нямам желание да надничам в любовните тайни на лорд Лестър, но все пак бих искала да узная кои къдрици приличат на нишката от тъканта на Минерва или — както го каза ти — на последните лъчи на пролетното слънце?
Варни огледа цялата зала. Погледът му преминаваше от една дама на друга, докато най-сетне се спря върху самата кралица с израз на най-дълбоко благоговение.
— В тази зала — каза той — аз не виждам къдри, достойни за такива сравнения, освен тия, към които дори не смея да погледна.
— Какво говориш, нахалник такъв! — рече кралицата. — Ти се осмеляваш да намекваш…
— Ни най-малко, мадам — отговори Варни, като заслони с ръка очите си, — но лъчите на пролетното слънце заслепиха слабите ми очи.
— Хайде, хайде, не ставай смешен — каза кралицата и като се обърна рязко, тръгна към мястото, където стоеше Лестър.
Докато траеше разговорът между Елизабет и Варни, в залата, сякаш по силата на някакво източно вълшебство, владееше напрегнато любопитство, примесено с ония надежди, страхове и страсти, които неизменно вълнуват придворните. Всички стояха неподвижни като статуи и биха престанали дори да дишат, стига природата да позволеше да й се месят дотолкова в работата. Атмосферата бе сгорещена до крайност и Лестър, като усещаше как наоколо всички желаят или се боят от неговата победа или поражение, забрави чувствата, внушавани му доскоро от любовта, и вече не мислеше за нищо друго освен за успеха или падението си, които зависеха от едно кимване на Елизабет и от предаността на Варни. Той бързо си възвърна самообладанието и се подготвяше да изиграе своята роля в сцената, която трябваше да последва, когато по погледите, отправени му от кралицата, разбра, че думите на Варни — каквито и да са били те — са се оказали полезни за него. Елизабет не го остави дълго да тръпне пред неизвестността. Начинът, по който тя му заговори, издаваше нещо много повече от благосклонност и с това утвърди победата му в очите на неговия съперник и на целия английски двор.
— Този ваш слуга Варни е твърде бъбрив човек, милорд — каза тя. — Добре, че не споделяте с него нищо, което би могло да ви злепостави пред мен, защото, бъдете сигурен, той няма да го премълчи.
— Да се премълчи нещо пред ваше величество, е равно на измяна — отвърна Лестър и изящно се отпусна на коляно. — Аз бих искал сърцето ми да бъде оголено пред вас много повече, отколкото би могъл да направи това езикът на който, и да е слуга.
— Но как, милорд — каза Елизабет, като го гледаше нежно, — нима в живота ви няма нищичко, което бихте желали да скриете? А, виждам, че този въпрос ви смути. Вашата кралица обаче знае, че не трябва да се вглежда прекалено надълбоко в причините, които карат поданиците да й служат вярно, защото би могла да види нещо, което може или поне би трябвало да я разгневи.