Нощта се притисна, тъмна, към леко запотените стъкла на колата.
— Аз навярно ще свърша като работник в автомобилния бизнес на татко, — каза той. — Ще прекарвам вечерите в петък и събота в чичо Били или навън в «Кавалера», пиейки бира и разказвайки за оня съботен следобед, когато се хванах с оня дебел тип от Сондърс и вдигнахме на крак Дорчестър. Ще се оженя за някоя заядлива фльорца, винаги ще карам миналогодишен модел, ще гласувам за демократите…“
— Недей — каза тя с уста внезапно изпълнена с тъмен сладникав ужас. Притегли го към себе си. — Обичай ме. Главата ми е много зле днес. Обичай ме. Обичай ме.
И той прави любов с нея, но този път беше различно, този път най-накрая имаше място и нямаше уморително търкане, а беше прелестно и отиваше все по-навътре и по-навътре. Наложи му се да спре, дишайки тежко, на два пъти, да излиза и след това влизаше отново
(той беше девствен преди мен и си го призна аз бих повярвала и на лъжа)
влизаше твърд и дъхът й излизаше на кратки, дълбоки хрипове и след това започна да стене, вкопчи се в гърба му, неспособна да спре, запотена, лошият вкус изчезна, всяка клетка като че ли изживяваше свой оргазъм, тялото й се изпълни със слънчева светлина, музикални звуци в главата й, пеперуди в черепа й.
По-късно, на път за в къщи, той я попита официално дали ще отиде на Пролетния бал с него. Каза му, че ще отиде. Попита я дали е решила какво да направи с Кери. Каза, че не е. Той каза, че това няма значение, но тя си помисли, че има. Започваше да й се струва, че това е от най-голямо значение.
От: „Телекинеза: анализ и последствия“. (Научен годишник, 1982 г.) от Дийн К. Л. Макгафин
Има, разбира се, днес все още такива учени — за съжаление в челните им редици са хората от Дюк Юнивърсити — които отхвърлят ужасните неща, които стоят в дъното на случая Кери Уайт. Също като дружеството Флетландс, Розикрусианците или Корлиевците от Аризона, които са сигурни, че атомната бомба не работи, тези нещастници извръщат лице на логиката и закриват главите си в пясъка — извинявам се за смесената метафора.
Разбира се, човек може да разбере смайването, повишените гласове, гневните писма и споровете на научните съвети. Самата идея за телекинезата е твърде горчив хап, за да може да бъде преглътнат от научната общественост; особено с обвивката й, създадена от филмите на ужасите с дъсчиците със заклинания, от медиумите и почукванията по масите за сеанси и плаващите в пространството перове; но разбирането все пак не извинява научната безотговорност.
Изходът на случая Уайт повдига тежки и трудни въпроси. Земетресение срути добре подредените ни представи за начина, по който се предполага, че действа и реагира естественият свят. Може ли да обвиняваме дори и такъв изтъкнат физик като Джерълд Лапонет за това, че обяви цялата работа за измислица и лъжа и то пред лицето на такива неоспорими доказателства, каквито представи комисията Уайт? Защото, ако Кери Уайт е истината, какво остава от Нютон?…
Седяха в дневната, Кери и Мама, слушаха Тенеси Ърни Форд, който пееше „Нека светят светлините“ по грамофона „Уебкър“ (който Мама наричаше виктрола или, ако е в особено добро настроение — вик). Кери седеше пред шевната машина, натискаше педалите и шиеше ръкавите на нова рокля. Мама седеше под пластмасовото разпятие, плетеше мильо и почукваше с крак в такт с песента, която беше една от любимите й. М-р П. П. Блис, който беше написал този химн и други, изглежда безброй такива, беше за Мама един от сияйните примери за Божие дело на лицето на земята. Бивш моряк и грешник (две думи, които бяха синоними в маминия речник), голям богохулник, присмивал се в лицето на Бога. Тогава в морето дошла голяма буря, лодката им щяла да се прекатури и м-р П. П. Блис паднал на отслабналите си от грехове колене и му се явило Видение за Ада, който се отваря под океана, за да го поеме и се молил на Бог. М-р П. П. Блис обещал на Бог, че ако Той го спаси, ще посвети останалата част от живота си на Него. Бурята, разбира се, свършила веднага.
Всички химни на м-р П. П. Блис имаха морски привкус в себе си. Роклята, която шиеше, беше всъщност доста хубава — тъмно винен цвят — най-близкото до червено, което Мама би й разрешила — и ръкавите бяха силно набрани. Опитваше се да съсредоточи мислите си само върху шиенето, но, разбира се, те се разсейваха.
Светлината на лампата беше силна — остра и жълта, малкият, прашен, плюшен диван беше, разбира се, занемарен (Кери никога не беше водила тук момче да поседят), а на отсрещната стена имаше двойна сянка: разпнатият Христос и под него — Мама.