Пролетния бал. Синя рокля. Корсаж, държан цял следобед в хладилника. Томи в бяло официално сако, колан, черни панталони, черни обувки. Родителите снимат пози до дивана в дневната със светкавици Полароид. Ярък креп, увит около тръбите в гимнастическия салон. Два състава — един рок и един блуз. Няма място за долнопробни. Безделници, моля стойте настрана. Само за кандидат-членове на клуба на отбраното общество и бъдещи жители на Клийн Корнърс.
Накрая сълзите дойдоха и тя започна да тича.
От: „Сянката експлодира“ (стр. 60)
Следният откъс е от писмо на Кристин Харгенсен до Дона Келог. Момичето Келог се премества от Чембърлейн в Провидънс, Род Айланд, в началото на 1978 година. Тя е очевидно една от малкото близки приятелки и доверенички на Кристин Харгенсен. Писмото има пощенски щемпел от 17, май, 1979 год.:
„Така, аз съм вън от Бала и скапаният ми баща казва, че няма да им даде това, което заслужават. Но няма да им се размине. Още не знам точно какво ще направя, но ти гарантирам, че всички ще получат голям шибан сюрприз…“
Беше седемнадесети. Седемнадесети май. Зачеркна деня на календара в стаята си веднага щом се пъхна в дългата бяла нощница. Зачеркваше всеки ден, след като отмине, с дебел черен флумастер и подозираше, че това изразява много лошо отношение към живота. Не я интересуваше въобще. Единственото нещо, което наистина я интересуваше, беше мисълта, че Мама я накара да се върне в училище утре и ще трябва да застане очи в очи с всички ТЯХ.
Седна до прозореца в малкия бостонски стол-люлка (купен и платен с нейни собствени пари), затвори очи и измете от ума си и ТЯХ и цялата бъркотия от съзнателни мисли. Беше нещо като измитане на под. Повдигаш килима от подсъзнанието си и помиташ цялата мръсотия отдолу. Сбогом.
Отвори очи. Погледна към четката за коса на бюрото.
Извиване.
Повдигаше четката. Тежеше. Беше като повдигане на варел със слаби ръце. Оу. Сумтене. Четката се плъзна към края на бюрото, приплъзна се отвъд онази точка, след която гравитацията би я съборила и тогава увисна, като че ли на невидим конец. Очите на Кери се бяха притворили до процепи. Вените й пулсираха в слепоочията. Някой лекар може би би се заинтересувал от това, което ставаше в тялото й в този миг; нямаше разумно обяснение. Дишането беше спаднало до 16 вдишвания в минута. Кръвното налягане беше скочило на 190/100. Пулс — 140 — по-висок от този на космонавтите в момента на най-голямо натоварване при излитането. Температурата — паднала до 94,3° по Фаренхайт. Тялото й изгаряше енергия, която като че ли не идваше от никъде и не отиваше никъде. Една енцефалограма би показала алфа вълни, които вече не бяха вълни, а големи назъбени шипове.
Постави внимателно четката долу. Добре. Миналата вечер я беше изтървала. Разхлаби всичките си части.
Затвори отново очи и се разлюля. Физическите функции започваха да се връщат към нормалното; дишането й се ускори докато започна да се задъхва. Столът поскърцваше леко. Не дразнещо, обаче. Успокояващо. Люш, люш. Прочисти си ума.
— Кери? — Изплува гласът на майка й, леко разтревожен.
(тя получава смущения като радиото когато му преместваш стрелката по скалата добре добре)
— Каза ли си молитвите, Кери?
— Казвам ги — извика в отговор.
Да, казваше ги, много добре.
Погледна към малкото си легло.
Извиване.
Огромна тежест. Грамадна. Непоносима.
Леглото потрепна и краят му се повдигна може би на три инча.
Падна с трясък. Тя чакаше с тънка усмивка, която играеше на устата й, майка й да се качи горе ядосана. Не се качи. Кери стана, отиде до леглото си и се пъхна между хладните чаршафи. Главата я болеше и се чувстваше замаяна, както винаги след тези упражнения. Сърцето й биеше яростно, страховито.
Протегна се, изгаси лампата и легна. Без възглавница. Мама не й даваше възглавница.
Замисли се за дяволи и семейства и вещици
(аз вещица ли съм мамо курвата на дявола)
които яздят в нощта, пресичат млякото, обръщат наопаки коритата за масло, попарват посевите докато ТЕ се гушеха в своите къщи със знакът X издраскан на ТЕХНИТЕ врати.
Затвори очи, заспа и сънува огромни живи камъни, които се тряскат в нощта, търсейки Мама, търсейки ТЯХ. Те се опитваха да избягат, опитваха се да се скрият. Но скалата не ги укриваше; мъртвото дърво не даваше подслон.
От: „Името ми е Сузан Снел“. От Сузан Снел (Ню Йорк, Саймън & Шастър, 1986, стр. 1–4)