— Белегът — каза мисис Уайт. Очите й бяха разширени и празни; дишаше на чести, бързи пресекулки. Приличаше на човек, който сам си говори, когато лапата й се спусна върху рамото на Кери, сграбчи я и я измъкна от стола.
— Видях го, добре. О, да. Но. Аз. Никога. Не го направих. Освен за него. Той, Ме. Взе. — Спря, погледът й блуждаеше по тавана. Кери беше ужасена. Мама изглеждаше в преддверието на някакво голямо разкритие, което можеше да я унищожи.
— Мамо…
— В коли. О, аз знам те къде те прегръщат в обятията си. В края на града. Крайпътните заведения. Уиски. Миризми… о, те те надушват! — гласът й се повиши до писък. Жилите на врата й бяха изпъкнали, главата й се поклащаше във въртеливо движение.
— Мамо, по-добре спри.
Това, като че ли я върна рязко в някаква замъглена реалност. Устните й се извиха в нещо като обикновена почуда, спря, като че ли търсеше стари опорни точки в един съвършено нов свят.
— Килера, — измърмори — отивай в килера и се моли.
— Не.
Мама замахна с ръка да удари.
— Не!
Ръката спря като закована във въздуха. Мама се вторачи в нея, за да се убеди, че все още е там и е цяла.
Чинията с кекса се надигна от масата, профуча през стаята и се разби до вратата на дневната, разплисквайки сладкото от малини.
— Ще отида, Мамо!
Преобърнатата чаена чаша на Мама се надигна, прелетя покрай главата й и се счупи с трясък на печката. Мама изпищя, падна на колене с ръце над главата си.
— Дяволско изчадие — изстена тя. — Дяволско изчадие. Дете на Сатаната…
— Мамо, стани.
— Похот и разгул, жаждата на плътта…
— Стани!
Гласът на Мама й изневери, но тя стана, с ръце все още над главата, като на военопленник. Устните й се движеха. Кери си помисли, че произнася Божията молитва.
— Не искам да се боря с теб, Мамо — каза Кери и гласът й почти се пречупи и стопи. Мъчеше се да го контролира. — Искам само да бъда оставена да живея своя собствен живот. Аз… аз не харесвам твоя. — Спря, ужасена от себе си. Крайната форма на сквернословие беше изречена и то беше хиляди пъти по-лошо от думата Ч…
— Вещица — прошепна Мама — В книгата на Бога е казано: „Ти не ще търпиш вещица да живее.“ Баща ти свърши Божията работа.
— Не искам да говорим за това — каза Кери. Винаги се смущаваше когато Мама говореше за баща й. — Искам просто да разбереш, че тук нещата ще се променят, Мамо. — Очите й светеха и И ТЕ трябва да го разберат.
Но Мама отново си шепнеше нещо.
Неудовлетворена, с буца в гърлото и къркорещ от нерви корем, Кери отиде в мазето да си вземе плата.
По-добре беше, отколкото в килера. Ето, това е. Всичко друго беше по-добро от килера с неговата синя светлина и всепоглъщаща воня на пот и на собствения й грях. ВсичКо друго, но не и това. ВсичКо.
Стоеше с опакования плат, притиснат до гърдите й и затвори очи, за да пропъди слабата светлина на голата крушка, провиснала на кабел. Томи Рос не я обича, знаеше това. Това беше някакво странно изкупление и тя можеше да го разбере и да му отвърне. Беше се срастнала с понятието за покаяние още от времето когато порасна достатъчно, за да започне да разсъждава.
Беше казал, че ще е хубаво, че те ще се погрижат за това. Добре, тя щеше да се погрижи за това. По-добре е ТЕ да не започват нищо. Просто по-добре е за тях. Не знаеше дали дарбата й идва от бога на светлината или на тъмнината и сега, след като най-накрая установи, че това не я интересува, беше обхваната от неописуемо чувство на облекчение, като че ли от раменете й е паднал огромен, дълго носен товар. Горе Мама продължаваше да шепне. Не беше Божията молитва. Беше Молитвата на Заклинанието от Второзаконието.
От: „Името ми е Сузан Снел“ (стр. 23)
Най-накрая направиха и филм за това. Видях го миналия април. Когато излязох накрая ми се повдигаше. Когато в Америка се случи нещо значимо, непременно трябва да го лустросат. Така можете да го забравите. А да се забрави Кери Уайт е може би грешка много по-голяма, отколкото си даваме сметка…
Понеделник сутрин. Директорът Грейл и неговият подгласник Пит Мортън пиеха кафе в кабинета на Грейл.
— Никакви вести от Харгенсен, нали? — попита Морти. Устните му се разляха в усмивка а ла Джон Уейн, но в леко извитите им краища прозираше малко боязън.
— Нито гък. И Кристин е спряла да разправя как баща й щял да ни изхвърли на улицата. — Грейл подуха кафето си.
— Не приличаш на човек, който ще си остави магарето в калта.
— Не съм такъв човек. Знаеш ли, че Кери Уайт ще ходи на Бала?