— Боли ме — изстена Кери. — Коремът ми…
— Това минава — каза мис Дисжардин и в гласа й се смесиха жалост към момичето и срам от самата себе си. — Ти трябва да… ъъ… спреш кръвта. Ти…
Ярък блясък лумна отгоре, последван от нещо като светкавичен пушечен изстрел и едната лампа изгасна със свистене.
Мис Дисжардин извика стреснато и й дойде на ум (цялото проклето място падаше), че такива неща изглежда винаги се случваха около Кери и като че ли някаква зла съдба се влачеше по петите й като куче, когато беше разстроена.
Мисълта изчезна почти така бързо, както се беше появила. Тя взе една санитарна превръзка от счупеното шкафче и я разопакова.
— Виж — каза. — Ето така…
От: «Сянката експлодира» (стр.54)
Майката на Кери Уайт, Маргарет Уайт, ражда дъщеря си на 21 септември, 1963 год. при обстоятелства, които могат да се определят само като чудновати. Фактически цялостният преглед на случая с Кери Уайт оставя внимателния студент с едно чувство, доминиращо над всички останали: че Кери е била единственото издание на едно толкова странно семейство, каквото никога не е попадало на вниманието на обществеността.
Както споменахме по-рано, Ралф Уайт умира през февруари, 1963 година, когато една стоманена ферма изпада от носещото я въже на строителен обект на къща в Портланд. Мисис Уайт продължава да живее сама в къщата им в предградие на Чембърлейн.
Заради почти фанатичната, фундаменталистка религиозна вяра на Уайтови, мисис Уайт няма приятели, които да я посещават след тежката загуба. И когато започват родилните мъки след седем месеца, тя е съвсем сама.
Към приблизително 1,30 след обед на 21 септември съседите им на Карлин стрийт чуват писъци от къщата на Уайт. Полицията обаче не е повикана на мястото още близо пет часа. За нас остават две непривлекателни алтернативи за обяснение на този разрив във времето: или съседите по улица на мисис Уайт не са искали да бъдат въвлечени в полицейско разследване, или антипатията към нея е била толкова голяма, че те умишлено са възприели позицията на изчакване и наблюдение от страни.
Мисис Джорджия Маклолин, единствената от тримата останали жители от улицата, която се съгласи да разговаря с мен, каза, че тя не е извикала полицията, понеже мислела, че писъците имат нещо общо със «святото бичуване».
Когато полицията пристига най-накрая в 6,22 ч. след обед, писъците са вече нерегулярни. Мисис Уайт е намерена в леглото й на горния етаж и следователят Томас Г. Миъртън първоначално мисли, че е станала жертва на покушение. Леглото е наквасено с кръв, а на пода лежи касапски нож. Чак тогава вижда бебето на гърдите на мисис Уайт, още обвито частично в плацентата. Тя очевидно е срязала пъпната връв с ножа сама.
Изумително както за въображението, така и за вярата, е да се лансира хипотезата, че мисис Уайт не е знаела, че е бременна и дори не е разбирала какво съдържа тази дума, а наскоро учени като Ж. В. Бенксън и Джордж Фийлдинг излязоха с по-смислено обяснение на хипотезата — че понятието, свързано неизбежно в нейното съзнание с «греховността» на сношението, е било тотално блокирано от ума й. Тя може просто да е отказала да повярва, че такова нещо може да й се случи.
Имаме записите на поне три нейни писма до приятелка в Кеноша, Уискънсин, които изглежда доказват определено, че от петия месец нататък мисис Уайт е вярвала, че има «рак на женските части» и, че скоро ще се съедини с мъжа си на небето…
Когато петнадесет минути по-късно мис Дисжардин поведе Кери нагоре към канцеларията, коридорите, като по милост, бяха празни. Класовете бръмчаха монотонно зад затворените врати.
Писъците на Кери бяха спрели най-накрая, но тя продължаваше да хлипа. Дисжардин беше поставила превръзката сама, беше почистила момичето с мокри книжни салфетки и я беше обула с плътните памучни кюлоти.
Опита се на два пъти да й обясни баналната истина за менструацията, но Кери запушваше ушите си с ръце и продължаваше да плаче.
Заместник-директорът мистър Мортън излезе от стаята си за миг, когато те влязоха. Били Делоа и Хенри Тренънт, две момчета, които чакаха полагащото им се назидание за отсъствието от френски език, се пулеха от столовете си.
— Влизайте — каза мистър Мортън отсечено. — Влизайте направо. — Изгледа над рамото на Дисжардин момчетата, които зяпаха кървавите отпечатъци по шортите й. — Какво гледате?
— Кръв — с престорена безучастност се усмихна Хенри.
— Два часа допълнително наказание — изплющя отговорът на Мортън. Той погледна надолу към кървавите отпечатъци и премигна.