— Добре, трябва да се връщам — Каза Норма. — Не е ли ВЪЛНУВАЩО, Томи? — УсмивКата й беше състрадателна. — Не би ли било вълнуващо да…
— Студена пот се стича по бедрата ми на ручеи, — каза Томи мрачно.
Норма си тръгна със странна, объркана усмивка. Нещата не вървяха така както се очакваше. Всички знаеха как се очаква да се развиват нещата при Кери. Томи се изкиска отново.
— Искаш ли да танцуваме? — попита я.
Тя не можеше да танцува, но все още не беше готова да признае това.
— Нека поседнем за минута.
Видя свещта докато Томи придърпваше стола й, за да седне и го попита дали би я запалил. Той я запали. Очите им се срещнаха над пламъка. Той се пресегна и хвана ръката й. Оркестърът продължаваше да свири.
От: „Сянката експлодира“ (стр.133-134)
Навярно майката на Кери ще стане обект на цялостно изследване някой ден, когато темата за самата Кери придобие по-академичен характер. Аз самият бих опитал да направя това, ако не за друго, то поне, за да се добера до семейното дърво на Бигъм. Би било изключително интересно да видим на какви странни неща може да попаднем като се върнем с две-три поколения назад…
И налице е, разбира се, фактът, че Кери се е върнала вкъщи в Нощта на Бала. Защо? Трудно е да се каже доколко мотивите на Кери по това време са нормални. Може да е отишла за оправдание и опрощение, а може и да е отишла с ясната цел да извърши майкоубийство. Във всички случаи, наличните факти показват, че Маргарет Уайт изглежда я е чакала…
Къщата беше напълно тиха.
Беше излязла.
Вечерта.
Излязла.
Маргарет Уайт влезе бавно от спалнята си в дневната стая. Първо беше дошло кръвотечението и мръсните помисли, които Дяволът изпраща с него. След това — тази адска сила, която й беше дал Дяволът. Тя дойде по времето на кръвта и времето на космите по тялото, разбира се. О, тя познаваше Силата на Дявола. Собствената й баба я притежаваше. Тя можеше да запали камината без даже да се помръдне от люлеещия се стол до прозореца. Тя караше очите й да блестят с
(няма да търпиш вещица да живее)
някаква магьосническа светлина. А понякога на вечеря захарницата започваше да се върти бясно като дервиш. Когато това се случваше Баба кудкудякаше дивашки и бръщолевеше несвързано и правеше знака на Лошото Око около себе си. Понякога се задъхваше като куче в горещ ден и когато умря от сърдечен удар на шестдесет и шест години, вече сенилна до идиотизъм, Кери нямаше още и годинка. Не бяха минали и четири седмици от погребението на Баба, когато, веднъж Маргарет влезе в спалнята си и намери момиченцето, което лежеше в люлката, да се смее и гука като наблюдаваше шише, което се поклащаше, висейки свободно във въздуха над главата й.
Маргарет едва не я уби тогава. Ралф я спря.
Не трябваше да допуска да я спре.
Сега Маргарет Уайт стоеше в средата на дневната. Христос от Разпятието я гледаше с наранени, страдащи, укорителни очи. Часовникът с кукувицата тик-такаше. Беше осем и десет.
Тя можеше да почувства, буквално да почувствува Дяволската Сила, която работеше в Кери. Тя пролазваше по цялото й тяло, повдигайки и оттласквайки я като с лоши, гъделичкащи пръсти. Беше започнала да изпълнява задълженията си отново, когато Кери беше на три години и я беше хванала да гледа греховно Дяволската мръсница от съседния двор. Тогава дойдоха камъните и тя беше отслабнала. Но силата се върна отново след тринадесет години. С Бог шега не бива.
Първо кръвта, след това Силата,
(напиши си името напиши го с кръв)
а сега момчето и танците и той ще я заведе в крайпътно заведение след това, ще я закара на паркинга, ще я вкара на задната седалка, ще я вземе…
Кръв, свежа кръв. Кръвта беше винаги в дъното на това и само кръвта можеше да изкупи греха.
Тя беше голяма жена, с масивни ръце над лактите, които бяха умалили раменете й до вдлъбнатини, но главата й изглеждаше изненадващо малка на края на силния й врат с изпъкнали жили. Лицето й някога е било красиво. Все още беше красиво по един особен, фанатизиран начин. Но очите й бяха приели един странен, блуждаещ вид, а около непреклонната, но някакси слаба уста, се бяха образували жестоки, дълбоки бръчки. Косата й, която беше почти съвсем черна преди една година, сега беше почти съвсем бяла.
Единственият начин да убиеш греха, истинския черен грях, е да го удавиш в кръвта на
(тя трябва да бъде пожертвана)
покайващо се сърце. Съвсем сигурно е, че Бог разбираше това и беше положил пръста си върху нея. Не беше ли сам Бог изкомандвал Авраам да заведе сина си Исак горе на върха на планината?