Прошляпа навън към кухнята със старите си, шатрави чехли и отвори чекмеджето за кухненски прибори. Ножът, който използуваха за рязане на месо, беше дълъг и остър, вдлъбнат като дъга по средата от непрестанното точене. Седна на високия стол до плота, извади бруса от малката му алуминиева чинийка и започна да го прокарва по лъскавия край на острието с апатичното, болезнено съсредоточено внимание на прокълнатия.
Часовникът с кукувицата тик-такаше и тик-такаше и най-накрая птичето изскочи навън, за да изкука веднъж и оповести осем и половина.
В устата й имаше вкус на маслини.
КЛАСЪТ НА АБИТУРИЕНТИТЕ ПРЕДСТАВЯ ПРОЛЕТНИЯ БАЛ 79-ТА
27 Май, 1979
Свирят: Били Босмън Бенд
Джоси енд Мунглоус
ПРОГРАМА
„Кабаре“ — Бейтън Туърлинг
„500 мили“
„Лимоново дърво“
„Господин с тамбурина“
Фолк музика от Джон Суидън и Морийн Коуан
„Улицата, на която живееш“
„На главата ми падат капки дъжд“
Хор на Гимназията Иуйн
„Мост над бурни води“
ПРИДРУЖИТЕЛИ
Мистър Стивънс, мис Гиър, мистър и мисис Люблин, мис Дисжардин.
Коронация в 22.00 часа
Запомнете — това е ВАШИЯТ бал; направете го такъв, че да го запомните завинаги!
Когато я покани за трети път, Кери трябваше да признае, че не умее да танцува. Не добави, че сега, когато рок-съставът беше поел щафетата за половин час, тя щеше да се чувствува не на място, ако започне да се върти на дансинга.
(и грешна)
да, и грешна.
Томи кимна и се усмихна. Наклони се към нея и каза, че мрази да танцува. Би ли искала да станат и обиколят по другите маси? Към гърлото й пропълзя вълна на ужас, но кимна. Да, добре би било. Той се грижеше за нея. И тя трябваше да се грижи за него (дори и той да не очакваше това от нея); това беше част от сделката. А и се чувстваше прочистена от магията на вечерта. Изведнъж се изпълни с надежда, че никой няма да протегне крак да я спъне, или да направи зад гърба й знак, че е смахната, или да плисне вода в лицето й и да отстъпи кривейки се, докато всички останали се смеят и подвикват.
Ако имаше магия, тя не беше божествена, а езическа.
— Кери? — чу колеблив глас.
Толкова се беше унесла да наблюдава оркестъра и дансинга, и другите маси, че не беше видяла някой да се приближава до масата им въобще. Томи беше отишъл да вземе пунш.
Обърна се и видя мис Дисжардин.
В първия миг двете само се гледаха, а помежду им премина споменът, предаван
(тя ме видя тя ме видя гола и плачеща и окървавена)
без думи или мисли. С очи.
— Много добре изглеждате, мис Дисжардин, — каза накрая Кери срамежливо.
Истина беше. Беше облечена в опъната по тялото сребриста лъскава рокля, чудесно подхождаща на русата й коса, която беше вдигната нагоре. На врата й висеше много семпъл медальон. Изглеждаше много млада, достатъчно млада, за да е участничка, а не придружителка в Бала.
— Благодаря — поколеба се и след това постави ръката си, облечена в ръкавица, върху ръката на Кери. — Ти си красива — каза и всяка дума беше натоварена с особено съдържание.
Кери почувствува, че се изчервява отново и сведе очи към масата.
— Толкова мило от ваша страна да кажете това. Знам, че не съм… наистина… но, благодаря ви.
— Истина е — каза Дисжардин. — Кери, всичко, което се случи преди… добре де, всичко е забравено. Исках да знаеш това.
— Аз не мога да го забравя — каза Кери. Вдигна очи. Думите, които напираха на устата й бяха: „Не обвинявам вече никого“. Сдържа ги. Беше лъжа. Обвиняваше всички тях и винаги щеше да ги обвинява, а повече от всичко на света искаше да бъде честна. — Но вече е приключило. Сега вече е приключило.
Мис Дисжардин се усмихна и очите й като че ли улавяха и задържаха меката смес от светлини в някакъв влажен блясък. Погледна към дансинга. Кери проследи погледа й.
— Спомням си моя собствен бал — каза Дисжардин меко. — Като се качих на токчета, бях два инча по-висока от момчето, с което отидох. Той ми даде букетче, което не отиваше на роклята ми. Ауспухът на колата му беше счупен и моторът… о, страшен пукот. Но беше вълшебно. Дори не знам защо. Но никога след това не съм имала среща като тази, никога. — Погледна Кери. — И за теб ли е така?
— Много е хубаво — каза Кери.
— И това ли е всичко?
— Не, има и още нещо. Не бих могла да кажа всичко. На никого.
Дисжардин се усмихна и стисна ръката й.
— Няма да го забравиш никога — каза, — никога.
— Мисля, че сте права.
— Приятно прекарване, Кери.
— Благодаря.
Томи дойде с чашите пунш точно когато Дисжардин си тръгна към масите на придружителите, заобикаляйки дансинга.