В съзнанието й изникна полузабравен спомен. Като деца в началното училище бяха правили тренировки за противовъздушна отбрана. Когато учителката плеснеше с ръце и кажеше: „Градската сирена вие“, трябваше да пропълзиш под чина си, да сложиш ръце над главата си и да чакаш или отбоя или вражеските ракети да те направят на пух и прах. Сега съвършено ясно
(градската сирена вие)
чу как тези думи отекнаха в съзнанието й.
Далеко долу, вляво, където беше училищният паркинг — кръгът от луминесцентни лампи около него обозначаваше мястото му много ясно, въпреки че самото училище не се виждаше в тъмното — проблясна искра, като че ли Бог беше ударил кремък в огниво.
(там са, резервоарите с нафта)
Искрата потрепна, след това блесна в оранжеви пламъци. Сега вече се виждаше и училището и то гореше.
Беше вече тръгнала към килера, за да вземе палтото си, когато първият приглушен взрив разтърси пода под краката й и порцеланът на майка й в бюфета се раздрънча.
От: „Ние оцеляхме след «черния бал»“, от Норма Уотсън (Публикувана в Ридърс Дайджест, август, 1980 г. като статия, озаглавена „Драма в истинския живот“)
… това се случи толкова бързо, че никой всъщност не разбра какво става. Ние всички стояхме, аплодирахме и пеехме училищния химн. Тогава — аз бях на масата на разпоредителите точно до главния вход и гледах към сцената — големите прожектори над сцената осветиха нещо метално, което блясна силно. Стоях с Тина Блейк и Стела Норман и мисля, че и те видяха блясъка.
И изведнъж нещо огромно червено се разплиска във въздуха. Част от него плисна по паното и потече в дълги вади. Знаех в този миг, още дори преди да ги е обляло, че това е кръв. Стела Норман помислила, че е боя, но аз имах предчувствие, точно както когато брат ми беше блъснат от един сенокос.
Те бяха наквасени. Кери си изпати най-зле. Изглеждаше така, като че ли е била потопена в казан с червена боя. Просто седеше там. Не помръдваше. Съставът, който беше по-близо до сцената, Джоси и Мунглоус, беше оплискан. Бас-китаристът имаше бяла китара, но тя беше цялата оплискана.
— Господи, това е кръв — казах.
Като казах това Тина изпищя. Много силно и писъкът й прокънтя през залата.
Хората бяха спрели да пеят и цареше пълна тишина. Не можех да се помръдна. Бях прикована на място. Погледнах нагоре и видях две кофи, които висяха високо над троновете, поклащаха се и се почукваха. От тях още капеше. Изведнъж паднаха, провличайки дълго хлабаво въже след себе си. Едната удари Томи Рос по главата. Изгърмя много силно, като гонг.
Тук някой се изсмя. Не знам кой беше, но не се смееше като човек, който е видял нещо смешно и весело. Беше груб, истеричен, ужасен смях.
В същия миг Кери отвори широко очи.
Тогава всички започнаха да се смеят. Аз също. Боже мой. Беше толкова… неземно.
Като бях малка имах една книжка на Уолт Дисни — Песента на Юга и в нея беше оная приказка на Чичо Ремус за тарбабито. Имаше и картинка на тарбаби, което седеше по средата на пътя и приличаше на ония, старовремските негърски магьосници с черни лица и големи бели очи. Като отвори очите си, Кери беше нещо такова. Те бяха единственото нещо по нея, което не беше напълно червено. И светлината се отразяваше в тях, така че изглеждаха съвсем стъклени. Господ да ми е на помощ, ако не приличаше на Еди Кентър когато прави своите номера с извити навътре очи.
Това разсмя хората. Не можехме да се сдържим. Беше един от тези случаи, в които или се разсмиваш, или откачаш. Кери беше ядката на всички шеги от много време и усетихме, че тази вечер участвуваме в някаква много специална шега. Като че ли наблюдавахме как някой се присъединява отново към човешката раса и, аз лично, бях благодарна на Бога за това. И онова стана.
Онзи ужас.
Просто нямаше какво друго да правиш. Или трябваше да се смееш, или да плачеш. А кой можеше да се разплаче за Кери след всичките тези години?
Тя просто седеше там, гледайки ги втренчено, а смехът се надигаше все по-силно и по-силно. Хората се държаха за коремите и се превиваха, и я сочеха с пръсти. Томи беше единственият, който не гледаше към нея. Беше се отпуснал някакси надолу в трона, като че ли спеше. Но не се виждаше, че е ранен. И той беше целият оплискан с кръв.
И тогава лицето й… се пречупи. Не знам как иначе да го опиша. Вдигна ръце пред очите си и с мъка се надигна на крака. Почти се заплете в собствените си крака и падна на земята и това още повече разсмя всички. След това някакси… подскочи от сцената. Приличаше на голяма червена жаба, която подскача от листо на лилия. Едва не падна пак, но успя да се задържи на крака.