А. Получих съобщение от щатската полиция, което беше предадено там от Пожарната Команда на Мотън. Диспечерът на щатската полиция каза, че имало пожар и очевидно безредици в Иуйн, а вероятно и експлозия. По това време никой не знаеше нищо със сигурност. Помнете, че всичко е станало в един отрязък от четиридесет минути.
К. Разбираме това, шериф. Какво стана после?
А. Върнах се в Чембърлейн с надута сирена и запалена синя лампа. Опитвах се да се свържа с Джейк Плеси, но без резултат. Тогава се обади Том Куилан и започна да бръщолеви нещо, че целият град ще пламне и че няма вода.
К. Знаете ли в колко часа беше това?
А. Да, сър. По това време вече водех записки. Беше 10.58 ч.
К. Куилан твърди, че станцията «Амоко» е експлодирала в 11.00 ч.
А. Бих взел средното, сър. Да кажем, че е било 10.59 ч.
К. В колко часа пристигнахте в Чембърлейн?
А. В 11.10 ч., сър.
К. Какво беше впечатлението ви непосредствено при пристигането, шериф Дойл?
А. Бях като гръмнат. Не можех да повярвам на очите си.
К. Какво точно видяхте?
А. Цялата горна част на градската търговска зона гореше. Станцията «Амоко» беше изчезнала. Магазинът «Уулуъртс» беше само пламъци. Огънят се беше разпрострял към три дървени постройки до него — бара на Дафи, Кели Фрут Къмпани и залата за билярд. Горещината беше жестока. Искрите хвърчаха чак над покривите на агенцията за недвижими имоти «Мейтланд» и магазина за автомобили на Дуг Бран. Пристигаха пожарни коли, но малко можеха да помогнат. Всички противопожарни кранове на тази страна на улицата бяха развинтени. Единствените коли, които въобще вършеха нещо, бяха две стари помпи на Доброволния пожарникарски отряд от Уестоувър, но единственото, което можеха да направят, беше да намокрят покривите на съседните сгради. И разбира се — училището. То беше просто … изчезнало. Разбира се, то е достатъчно отдалечено, близо до него няма нищо, което да се подпали — но, Господи, всички тези деца вътре … Всички тези деца …
К. Срещнахте ли Сузан Снел при влизането в града?
А. Да, сър. Тя ми махна да спра.
К. По кое време беше това?
А. Точно като влязох в града … 11.12 ч. не по-късно.
К. Какво каза?
А. Беше разстроена. Беше претърпяла малко произшествие с колата — поднесла я — и говореше несвързано. Попита ме дали Томи е мъртъв. Попитах я кой Томи, но тя не отговори. Попита ме дали вече сме хванали Кери.
К. Комисията се интересува изключително много от тази част от вашите показания, шериф Дойл.
А. Да, сър, знам това.
К. Как отговорихте на въпроса й?
А. Добре, в града има само една Кери, доколкото знам, това е дъщерята на Маргарет Уайт. Попитах я дали Кери има нещо общо с пожарите. Мис Снел ми каза, че Кери ги е направила. Това бяха думите й: «Кери го направи. Кери го направи.» Повтори го два пъти.
К. Каза ли нещо друго?
А. Да, сър. Каза: «Те нараниха Кери за последен път.»
К. Шериф, сигурен ли сте, че не е казала: «Ние наранихме Кери за последен път»?
А. Съвсем сигурен съм.
К. Категоричен сте? Сто процента?
А. Сър, градът гореше около нас. Аз …
К. Тя беше ли пила?
А. Моля?
К. Тя беше ли пила. Казахте, че е претърпяла автомобилна злополука.
А. Убеден съм, че казах малко пътно произшествие — поднасяне на колата.
К. Но не можете да сте сигурен, че не е казала «ние», а не «те»?
А. Може и да е казала, но …
К. Какво направи мис Снел тогава?
А. Избухна в плач. Аз й ударих шамар.
К. Защо направихте това?
А. Беше изпаднала в истерия.
К. Успокои ли се впоследствие?
А. Да, сър. Млъкна и се взе под контрол доста бързо, като се има предвид, че приятелят й вероятно беше мъртъв.
К. Разпитахте ли я?
А. Ами, не така, както разпитвате престъпник, ако това имате предвид. Попитах я дали знае нещо за това, което се е случило. Повтори това, което беше казала вече, но по-спокойно. Попитах я къде е била когато е започнало бедствието и ми отвърна, че е била вкъщи.
К. Разпитвахте ли я още?
А. Не, сър.
К. Тя каза ли ви нещо друго?
А. Да, сър. Тя ме попита — помоли ме — да намеря Кери Уайт.
К. Вие как реагирахте на това?
А. Казах й да си върви вкъщи.
К. Благодаря, шериф Дойл.
Вик Муни изплува от сенките близо до офиса на «Бенкърс Тръст» с разкривена усмивка на лицето си. Беше огромна и страшна усмивка, усмивката на дива котка, разляла се сънливо в прострелваната от свистене на огъня тъмнина, като трасиращ спомен на безумието. Косата му, зализана внимателно за изпълнението на разпоредителските му функции, сега стърчеше нагоре, като гарваново гнездо. Малки капчици кръв бяха размазани по челото му, очевидно от някакво незапечатило се в съзнанието му падане по време на безумното бягство от бала. Едното му око беше отекло, червено и плътно затворено. Приближи до колата на шериф Дойл, облегна се на задната врата и се ухили на пияния шофьор, който дремеше вътре. После се обърна към Дойл, който току-що беше свършил със Су Снел. Огънят хвърляше трепкащи отблясъци светлина върху всичко, обагряйки света в кафеникавите тонове на съсирена кръв. Когато Дойл се обърна, Вик Муни го сграбчи. Сграбчи го така, както влюбен ерген сграбчва момата си в плътно притиснат танц. Сграбчи Дойл с две ръце и го притисна, като през цялото време се блещеше нагоре в лицето му с голямата си безумна усмивка.