Стъклата в дневната изтрещяха навън.
Вратата на кухнята се отвори с трясък и Кери влезе вътре.
Тялото й, като че ли беше станало огънато, смалено, сбабичосано. Балната рокля висеше на парцали, свинската кръв беше започнала да се съсирва на черти. На челото й имаше зацапано петно машинно масло, двете й колена бяха цъфнали и ожулени.
— Мамо — прошепна. Очите й бяха свръхестествено ярки, като на ястреб, но устните й трепереха. Ако някой беше там и ги наблюдаваше, би останал изумен от приликата между двете.
Маргарет Уайт седеше на кухненския стол, ножът беше скрит в гънките на роклята в скута й.
— Трябваше да се убия когато той го пъхна в мен, — каза ясно. — След първия път, преди да се оженим, той обеща. Никога вече. Каза, че просто… сме се изтървали. Аз му повярвах. Паднах и загубих бебето и това беше присъдата на Бог. Почувствувах, че грехът беше изкупен. С кръв. Но грехът никога не умира. Грехът… никога… не умира.
Очите й блестяха.
— Мамо, аз…
— В началото беше наред. Живеехме без грях. Спяхме в едно легло, понякога опряли корем до корем и, о, можех да почувствам присъствието на Змията, но никога не го направихме докато — усмихна се, но това беше твърда, ужасна усмивка. — И онази вечер можех да видя, че той ме гледаше по Онзи Начин. Паднахме на колене да се помолим за сила и той… ме пипна. По онова място. Онова женското място. И аз го изгоних от къщата. Нямаше го часове наред, а аз се молех за него. Виждах го в ума си как скита по нощните улици, борейки се с Дявола, така както Яков се е борил с Ангела. И когато се върна, сърцето ми беше изпълнено с благодарност.
Спря, излъчвайки сухата си, мрачна усмивка в играещите светлосенки на стаята.
— Мамо, не искам да слушам това!
Чиниите в бюфета започнаха да гърмят като глинени гълъби.
— Чак когато влезе вътре, надуших миризмата на уиски в устата му. И той ме взе. Взе ме! С вонята на гнусното уиски от крайпътните кръчми все още на устата му, той ме облада… и на мен ми хареса това. — Изпищя последните думи, извърната нагоре към тавана. — На мен ми хареса цялото това мръсно чукане и ръцете му да шарят по мене, ПО ЦЯЛОТО МИ ТЯЛО!
— МАМО!
(МАМА!)
Спря, като че ли й бяха ударили шамар и запремига срещу дъщеря си.
— Едва не се самоубих — каза с по-нормален глас. — А Ралф плачеше и говореше за изкупление, а аз — не — и тогава той умря и после аз помислих, че Бог ми е пратил рак; че Той превръща женските ми части в нещо тъй черно и гнило, каквато е и грешната ми душа. Но това би било прекалено леко изкупление. Бог работи по неведоми начини. По чудодейни начини. Виждам това сега. Когато започнаха болките отидох и взех нож, — вдигна високо ножа. — И чаках ти да излезеш, за да мога да направя моето жертвоприношение. Но аз бях слаба и отстъпих от вярата си. Взех този нож в ръка отново, когато ти беше на три години, но пак отстъпих. Затова сега Дяволът се върна в къщата пак.
Държеше ножа високо, очите й се бяха вперили като хипнотизирани в проблясващия ръб на острието му. Кери пристъпи бавно, слепешката напред.
— Дойдох да те убия, Мамо. И ти чакаше тук, за да ме убиеш. Мамо, аз… не е правилно, Мамо. Не е…
— Хайде да се помолим — каза Мама тихо. Очите й се бяха вкопчили в Керините очи и в тях имаше безумно, ужасно състрадание. Светлината от пожара беше по-силна сега, танцуваше дервишки танц по стените. — За последен път да се помолим.
— О, мамо, помогни ми! — извика Кери.
Падна напред на колене, с наведена глава и ръце, вдигнати молитвено нагоре.
Мама се преви напред и ножът се спусна в просветваща дъга.
Кери, виждаща, навярно с крайчето на окото си, се изви назад и, вместо да промуши гърба й, ножът се заби в рамото й до дръжката. Краката на Мама се спънаха в краката на стола й и тя се срути в седнало положение.
Гледаха се безмълвно.
Около дръжката на ножа започна да избликва кръв и да се разплисква по пода.
— Ще ти направя подарък, Мамо — каза Кери меко.
Маргарет се опита да стане, политна и падна пак долу на ръце и колене.
— Какво правиш? — изграчи грубо.
— Представям си сърцето ти, Мамо, — каза Кери. — По-лесно е когато виждаш нещата в ума си. Твоето сърце е един голям, червен мускул. Моето тупти по-бързо когато използувам силата си. Но твоето тупти малко по-бавно сега. Малко по-бавно.
Маргарет се опита пак да стане, не успя и прекръсти във въздуха дъщеря си.
— Малко по-бавно, Мамо. Знаеш ли какъв е подаръкът, Мамо? Това, което винаги си искала. Тъмнина. Или в каквото там живее Бог.
Маргарет Уайт прошепна:
— Отче наш, Ти, който си в небесата…
— По-бавно, Мамо, по-бавно.
— … свято да бъде името Ти…
— Мога да видя как кръвта ти спира. По-бавно…