— … царството Ти…
— Ръцете и краката ти като мрамор, като алабастър. Бели.
— … Твое ще бъде…
— Моята воля, Мамо. По-бавно.
— … на земята…
— По-бавно.
— … Като … като …
Падна напред, ръцете й се извиваха.
— … Като е …
— Спри — прошепна Кери.
Огледа се и положи леко ръце около дръжката на ножа.
(не о не това боли това боли много)
Опита се да стане, не можа, след това се изправи, опирайки се на стола на Мама. Зави й се свят и й се повдигаше. Можеше да усети вкуса на кръвта дълбоко в гърлото си — лепкава и тежка. Пушек, парлив и задушлив, нахълтваше през прозорците сега. Пламъците бяха стигнали до съседната къща, даже искрите вече сигурно падаха меко върху покрива, който беше брутално надупчен от камъни преди хиляда години.
Кери излезе през задната врата, прекоси със залитане тревата и се облегна.
(къде е моята Мама)
на едно дърво. Имаше нещо, което трябваше да направи. Нещо, свързано с
(паркингите на крайпътните кръчми)
Ангелът със сабята. Огнената сабя.
Няма значение. Щеше да се сети.
Премина през задните дворове до Уйлоу стрийт и след това изпълзя по насипа на шосе 6.
Беше 1,15 часа.
Беше 11,20 часа когато Кристин Харгенсен и Били Нолан се върнаха в „Кавалера“. Качиха се по задните стълби, след това по коридора и едва тя беше успяла да запали лампата, той вече дърпаше блузата й.
— За Бога, нека да я разкопчая…
— По дяволите копчетата.
Изведнъж той я разкъса на гърба от горе надолу. Платът се разцепи с рязък остър звук. Едно копче подскочи и се изтърколи по голия дървен под. Музиката от долу стигаше до тях приглушена, но сградата вибрираше леко от тромаво-ентусиазираните танци на фермери, шофьори, мелничари с келнерки и фризьорки, на чиканосите и техните гаджета от Уестоубър и Мотън.
— Хей…
— Млъкни.
Зашлеви й шамар, от който главата й отхвръкна назад. Очите й се изпълниха с равен, мрачен блясък.
— Това е краят, Били — отстъпи назад от него, а гърдите се поклащаха в сутиена й, плоският й стомах пулсираше, краката й — дълги и потрепващи в джинсите; но отстъпи към леглото. — Свършено е.
Той се стегна и изви леко глава.
— Биеш ми дузпата, а, кучко?
— Ще ти бия и още нещо.
— Дяволски права си, има нещо за забиване.
Втренчиха се гневно един в друг, като дишаха тежко.
Той започна да разкопчава ризата си, на устните му се появи тънка усмивка.
— Направихме го, Чарли. Наистина го направихме. — Наричаше я Чарли когато беше доволен от нея. Изглежда това название беше, помисли си тя, в проблясък на мрачен хумор, родов термин за добра путка.
Усети, че на лицето й се появява лека усмивка, отпусна се малко и точно тогава той омота ризата си около лицето й, наведе се и я кюсна с глава в стомаха, като козел, поваляйки я на леглото. Пружините изскърцаха. Тя заудря безпомощно с юмруци по гърба му.
— Махни се от мен! Махни се от мен! Махни се от мен! Ти, шибано копеле, махни се от мен!
Той се усмихваше и с бързо, силно дръпване ципът й беше разтворен и бедрата й — оголени.
— Ще извикаш татко си ли? — сумтеше той. — Така ли ще направиш? Ха, ха. Това ли? Ще извикаш големия татко правист? Ха. Аз и на теб бих ти го направил същото, нали се сещаш? Бих олял цялата ти шибана тиква. Знаеш ли? Ха. Свинска кръв за свине, нали така? Направо на шибаната ти тиква. Ти…
Тя изведнъж беше спряла да се съпротивлява. Той спря, вгледа се втренчено в нея. На лицето й имаше странна усмивка.
— Ти искаше точно това да направиш през цялото време, нали? Ти, нещастна отрепка, такава. Така е, нали? Ти, пълзящо, едноклетъчно, безяйчено влечуго.
Усмивката му разцъфтяваше бавно, безумно.
— Няма значение.
— Не — Каза тя, — Няма. — Усмивката й изчезна изведнъж, жилите на врата й изпъкнаха силно, когато тя се дръпна назад и се изплю в лицето му.
Започнаха огнена, безумна схватка.
Долу музиката гърмеше и викаше („Гълтам малки бели хапчета и очите ми отварят се в унес/шест дни скитане по пътищата и прибирам се нощес“) с пълно гърло, много силно, много лошо, състав от пет души, облечени в каубойски ризи, накичени с метални украшения, нови избелели дънки с ярки тегели, от време на време избърсваха потта от челата си, размесена с Виталис, никой не чу градската сирена или първата експлозия, или втората и когато гръмна главния газопровод, и музиката спря, и някой пристигна на паркинга, и започна да крещи какво е станало, Крис и Били спяха.
Когато Крис се събуди рязко, часовникът на нощната масичка показваше един без десет. Някой блъскаше по вратата.
— Били — крещеше глас. — Ставай! Хей! Хей!
Били се раздвижи, преобърна се и бутна евтиния будилник на земята.