— Какво за Бога? — каза дрезгаво и седна. Болеше го гърбът. Кучката го беше нашарила с дълги драскотини. В момента почти не беше забелязал това, но сега реши, че ще трябва да я изпрати в къщи с натрита муцуна. Просто, за да й покаже кой е…
Изуми го тишината. Тишина. „Кавалера“ работеше до два часа; всъщност още се виждаха неоновите лампи, които просветваха и премигваха пред прашното стъкло на прозореца. Като се изключи силното думкане
(нещо се е случило)
мястото беше тихо като гробница.
— Били, там ли си? Хей!
— Кой е? — прошепна Крис. Очите й светеха напрегнато в проблясващото неоново осветление.
— Джеки Талбот — каза разсеяно, след това повиши глас. — Какво?
— Пусни ме вътре. Били. Трябва да ти кажа нещо!
Били стана и прошляпа до вратата гол. Откачи старовремското резе и отвори.
Джеки Талбот връхлетя вътре. Очите му бяха широко отворени и целия беше омазан със сажди. Пиеха си със Стив и Хенри, когато, в дванадесет без десет, дойде вестта. Бяха тръгнали към града със стария Додж на Хенри и бяха видели експлозията на главния газопровод на Джексън Авеню от височината на Брикярд Хил. Когато Джеки взе Доджа и потегли в 12,30 часа, градът беше в паническа бъркотия.
— Чембърлейн гори — каза на Били. — Целият шибан град. Училището отиде. Центърът отиде. Западният край гръмна — газ. И Карлин Стрийт е в огън. И казват, че Кери Уайт е направила това.
— О, Боже — каза Крис. Надигна се от леглото и се пресегна за дрехите си. — Какво…
— Млъкни — каза Били меко. — Или ще те сритам по задника. — Погледна Джеки и му кимна да продължи.
— Видели са я. Много хора я видели. Били, казват, че цялата е покрита с кръв. Тя е била на оня шибан бал нощес… Стив и Хенри не го разбраха, но… Били, ти… оная свинска кръв… тя беше…
— Ъхъ — каза Били.
— О, не — Джеки отстъпи назад и се опря на рамката на вратата. Лицето му беше мъртвешки жълтеникаво на светлината на уличната лампа. — О, Боже, Били, целия град…
— Кери друснала целия град? Кери Уайт? Стига, посрал си се от страх. — Каза го бавно, почти тържествено. Зад него Крис се обличаше припряно.
— Отиди и погледни през прозореца! — Каза Джеки.
Били пристъпи и погледна. Целият хоризонт на изток беше пурпурночервен и небето беше осветено от това.
В момента, в който погледна, отпред префучаха три пожарникарски коли. Можеше да разчете надписите върху тях в светлината на уличното осветление от паркинга на „Кавалера“.
— Майка му стара — каза — тези коли са от Брансуйк.
— Брансуйк? — каза Крис. — Това е на четиридесет мили. Не може да бъде…
— Добре, какво стана? — обърна се Били пак към джеки Талбот.
Джеки разклати глава.
— Никой не знае, още никой. Започнало е в училището. Кери и Томи Рос са станали Кралица и Крал и тогава някой излял две кофи кръв върху тях и тя избягала. Тогава училището се подпалило и, казват, че никой не е излязъл. След това е гръмнала „Амоко“, след това „Мобил Стейшън“ на Самър стрийт…
— „Ситго“ — вметна Били. — Казва се „Ситго“.
— Кой го е еня как се казва? — изкрещя Джеки. — Тя е била. Навсякъде, където нещо е станало, е била и тя! А ония кофи… никой от нас не носеше ръкавици…
— Аз ще се погрижа за това — каза Били.
— Няма да можеш, Били. Кери е…
— Махай се.
— Били…
— Махай се или ще ти извия врата.
Джеки отстъпи назад през вратата.
— Отивай си в къщи. Не говори с никого. Аз ще се погрижа за всичко.
— Добре — каза Джеки. — Добре, Били. Само си помислих…
Били хлопна вратата.
Крис се нахвърли върху него веднага:
— Били, какво ще правим с тая кучка Кери, о, Боже мой, какво ще правим…
Били я зашлеви като вложи цялата си сила в удара и той я повали на пода. Крис остана разпростряна долу зашеметена за миг, след това обви лице с ръцете си и захлипа.
Били си обу гащите, фланелката, обувките. След това отиде до нащърбената порцеланова мивка в ъгъла, щракна лампата, намокри си главата и започна да разресва косата си, приведен, за да вижда отражението си в старото, станало цялото на петна, огледало. Зад него полюлявайки се отнесено, Крис Харгенсен седеше на пода и бършеше кръвта от разцепената си устна.
— Ще ти кажа какво ще правим — каза той. — Отиваме в града да гледаме пожарите. След това се връщаме вкъщи. Ще кажеш на скъпото си старо татенце, че сме били в „Кавалера“ и сме си пили бирата, когато това се е случило. Аз ще кажа на скъпата си стара мамичка същото. Схващаш ли?
— Били, отпечатъците от пръстите ти — каза тя. Гласът й беше приглушен, но не неуважителен.
— Техните отпечатъци — каза той. — Аз носех ръкавици.