— Въпросният човек е доста глупав. Дотук е вървял почти изцяло по нашите следи и би трябвало да знае, че двама души са се отдалечили от лагера. И че когато двамата се върнат, непременно ще забележат ясната диря, оставена от него.
— Може все пак да е от нашите хора, тъй че да няма никакъв повод да е толкова предпазлив.
— Ако беше така, той щеше да напусне лагера, за да ни търси и щеше да проследи дирята ни. А щеше и да вика. Но понеже не с станало нищо подобно, ние съвсем сигурно си имаме работа с чужд човек и трябва да сме предпазливи. Взирайте се внимателно напред, за да го открием преди той да ни е забелязал.
Те също се отбиха вляво. Тази нова посока несъмнено щеше да ги преведе между бивака и врязалия се дълбоко в сушата залив на блатото. Тук още вечерта местата между храстите бяха изпогазени, едно обстоятелство, което несъмнено много утежняваше търсенето на новата следа, а то и без друго едва се различаваше. Ето защо Шварц закрачи напред колкото можеше по-бързо, за да догони непознатия още преди да стигне до лагера.
Постепенно тръстиката остана назад. Появиха се дървета, които растяха доста далеч едно от друго, а влажната хумусна почва бе покрита с меки и гъсти горски лишеи, където бяха останали дълбоки отпечатъци от човешки крака. Двамата се придвижваха от едно дърво до друго, търсейки прикритие зад стволовете им. Тъкмо Шварц се накани да излезе иззад един лубахн, по-широк от човешко тяло, за да достигне с няколко бързи скока следващото дърво, когато баварецът го хвана отзад за дрехата и припряно му прошепна:
— Стойте тук! Ей сега зърнах онзи тип.
— Къде? — тихо попита Шварц, като бързо пак се скри зад дървото.
— Възможно е да съм се заблудил, но не ми се вярва. Пребройте шест дървета направо. Там от дясната страна пак расте един лубахн, който е кажи-речи по-дебел от тоя тук, дето сме ние. Точно там нещо помръдна и мисля, че е онзи обесник, дето го търсим.
Шварц погледна към споменатата посока. Зрението му беше по-остро и по-тренирано от зрението на Пфотенхауер. Той видя не само дървото, но и човека, застанал до него.
— Прав сте — пошушна той на спътника си. — Там има някой.
— Кой ли е той?
— Не знам. Във всеки случай не е от нашите хора. Носи някаква наметка от маймунски кожи със съвсем същия цвят като стволите на дърветата и затова не е лесно да го различиш от лубахна.
— Защо стои там? Що не продължава?
— Може би е доловил откъм бивака някакъв шум, който го е накарал да бъде предпазлив. Несъмнено се кани тайно да се промъкне до там. Вероятно не е сам.
— К’во ще правим сега? Ще го застреляме ли?
— В никакъв случай.
— Но ако ни види, ще избяга и ще останем с празни ръце!
— Нека ни види, или по-скоро нека види не мен, а вас!
— Туй ще е навярно най-голямата възможна глупост.
— Не е. Това е военна хитрост. Речем ли сега да се промъкнем до него, той ще ни чуе, защото, както изглежда, тъкмо в този момент у него са се зародили подозрения. Тръгнете тихо и незабележимо наляво и след като го изпреварите, свърнете под прав ъгъл надясно, давайки си вид, че сте се насочил към бивака. При това положение той ще се озове между вас и мен. Ще направите така, че непременно да ви види, но се преструвайте, сякаш изобщо не го забелязвате. И когато минавате близо край него, той сигурно ще насочи цялото си внимание към вас и няма да ме усети, преди да съм го стиснал за гърлото.
— Хм-м, таз мисъл не е никак лоша. Само го дръжте по-здраво, та да не ви офейка!
— Не се безпокойте. Впрочем, щом го заловя, ще ви повикам. Бързо ще се притечете и двамата все ще успеем да се справим с един чернокож. А сега побързайте, преди да е продължил по-нататък!
Пфотенхауер безшумно се втурна в указаната посока.
Щом го изгуби от поглед, Шварц започна да наблюдава непознатия. Не след дълго чернокожият направи бързо движение, сякаш се стресна от някакъв подозрителен шум, и приклекна зад дървото, като предпазливо взе да наднича иззад него, защото беше забелязал Пфотенхауер. Подходящият момент за Шварц настъпи. Колкото можеше по-бързо той се запромъква от дърво на дърво, докато стигна на няколко крачки от ствола, зад който се беше притаил непознатият. От него не се виждаше абсолютно нищо, защото бе наметнал през глава дългата си дреха, за да се слее напълно с околните предмети. Тъкмо в този момент, сякаш изцяло потънал в мислите си, Пфотенхауер бавно премина край прикрилия се човек и то толкова наблизо, че Шварц можа добре да го види. Бащата на четирите очи имаше възможност още в същия миг да връхлети и сграбчи непознатия, но предпочете да изчака, докато той отново се изправи. Това стана съвсем скоро. Шварц направи два скока, стисна го за гърлото, събори го на земята и го притисна. Човекът успя да издаде вик, обърна глава към нападателя си и положи отчаяни усилия да се освободи.