Шварц за малко щеше да го изпусне в мига, когато зърна лицето му, защото дясната му половина заедно с целия нос липсваха. Всичко това, както и кръвясалите от напрежение очи, излъчващи голяма уплаха, му придаваше ужасяващ вид. Но този човек не беше негър. Тесните му устни и слънчевият загар на здравата половина от лицето му го доказваха. Беше гологлав, косата му бе изцяло обръсната, а темето му имаше същия тъмен загар като лицето. Трудно бе да се определи възрастта му, но можеше да се предположи, че никак не е млад. До него лежеше боздуган от много кораво дърво, чиято топка бе обкована с къси, яки шипове. Освен боздугана единственото оръжие, с което разполагаше, бе един нож, затъкнат под набедрената му престилка.
Викът, издаден от този човек, накара Пфотенхауер да се втурне към двамата. С негова помощ Шварц успя да върже ръцете на пленника на гърба.
До този момент никой не беше продумал нито дума. Сега обаче Шварц попита на арабски:
— Кой си ти и защо дебнеш наоколо?
Човекът огледа двамата с мрачен поглед и едва след това отговори на същия език:
— Ами вие кои сте и защо ме нападнахте?
— Защото един приятел ще дойде открито при нас, тъй че сме принудени да те смятаме за враг.
— Че къде е вашият лагер?
— Тук край Блатото на хипопотамите.
— От тази страна ли?
— Да.
— Тогава не сте ли от онези ловци на роби, които са се разположили да бивакуват точно на това място?
— Не сме. А сега отговаряй на моите въпроси! Кого или какво търсиш тук?
— Идвам да закупя животни и други неща.
— Аха, значи ти си човекът, когото фелдфебелът очакваше днес рано сутринта?
— Да.
— Защо се приближаваш толкова потайно?
— От предпазливост. Исках да се убедя дали фелдфебелът не ме е излъгал. Както научавам, ти го познаваш и все пак казваш, че не си от неговите хора. Как да го разбирам?
— Ние сме тръгнали на поход за отмъщение срещу ловците на роби и пленихме фелдфебела заедно с целия му отряд.
— Значи всичко каквото е имал е преминало във ваши ръце, а?
— Да. Но въпреки това ти ще постигнеш целта си, защото нямам нищо против да сключа същата сделка с теб.
Останалата здрава половина от лицето на пленника грозно се изкриви от гняв и човекът отговори:
— Аллах да те прокълне! Ти ме изпревари, но няма да задържиш плячката задълго. Незабавно ме освободи, защото иначе ти и хората ти ще отидете в пъкъла още днес, когато слънцето застане в най-високата си точка на небето!
— И кой ще ни отвори вратите за ада?
— Моите войни, които с цялата си мощ ще ви връхлетят, ако в най-скоро време не се върна при тях.
— И колко са на брой?
— Аз заповядвам на повече мъже, отколкото пръсти имат твоите хора на ръцете и краката си.
— Значи девет пъти повече! А ти знаеш ли колко войници се намират под моите заповеди?
— Изобщо не ми трябва да знам, мога да предположа. И тъй, пусни ме да си вървя, иначе всички сте загубени.
— Какво ще направиш, ако ти изпълня желанието?
— Това не е желание, а заповед и ти трябва да й се подчиниш. После ще разделя с теб плячката, която си взел от фелдфебела.
— Хм-м! — усмихна се Шварц. — Къде се намират твоите хора?
— Неколцина от тях са съвсем наблизо. Оставих ги да ме чакат и се отправих да разузная какво става в лагера. Не се ли завърна в най-скоро време, те ще побързат да пресрещнат главния отряд, който идва насам, и да го уведомят, че съм попаднал в плен на враговете. След това нито Аллах, нито аз ще се смилим над вас.
— Ти говориш с тона на емир, под чиито заповеди има хиляди воини. Проявяваш непредпазливост, защото разгневиш ли ме, не аз, а ти ще си загубен. Криеш от мен броя на твоите хора, но аз ще ти покажа най-открито с колко войници разполагаме. Стани и ме последвай!
Шварц изрече тази подкана, защото току-що откъм водата прозвуча силен заповеднически глас и не му беше трудно да предположи, че корабите пристигат. Той помогна на пленника да се изправи и го поведе към брега, последван естествено от Пфотенхауер. Там потърси такова място, откъдето се откриваше свободен изглед към водната шир и разбра, че не се е излъгал. Виждаха се приближаващите се кораби, теглени от лодките и гонени от попътния утринен вятър. Лодките бяха пълни с гребци, а палубите на големите плавателни съдове гъмжаха от хора.