— Да, точно така.
— Но как се е сдобил тогава с тази голяма сериба?
— По един колкото прост, толкова и лесен начин. Веднъж неговият господар го обидил страшно много и той се заклел да му отмъсти. И когато след време господарят му предприел един газуах, се случило така, че определил в серибата да остане Абу ал Мот и да поеме командуването.
— Значи също като моя сегашен случай.
— Да. Но ти едва ли притежаваш такава хитрост и находчивост, каквито са проявили на времето Абу ал Мот и неговият булук.
— И булук ли е имал при себе си?
— Разбира се. Дори и ти го познаваш!
— Аз ли? Представа си нямам!
— Ах да! Забравих, че изобщо не знаеш тази история. Неговият някогашен булук е все още при него и му е заместник.
— Да не би да е Абд ал Мот?
— Да. На времето двамата изиграли един номер, който ги направил богати.
— Какво са направили?
— Нещо, което всъщност може да хрумне на всеки подофицер, който е бил пренебрегнат и е бил принуден да се откаже от плячката. Изчакали, докато господарят им заминал, ограбили серибата, опожарили я и заедно с наличния добитък и всичко, каквото могли да вземат, потеглили на юг, стигнали дотук и основали тази сериба и започнали да въртят търговия с роби за своя сметка.
— Аллах ил Аллах! Акълът ми се взе! — възкликна булукът, като широко отвори уста и опули очи.
— Тогава много жалко за теб — отбеляза чаушът. — Ако ти е изхвръкнал акълът, никога няма да станеш богат.
— Аз… богат?… Кой си е мислил някога подобно нещо!
— Ти не си ли?
— Никога! Кой може да си представи невъзможното като възможно!
— Аллах е всемогъщ, за него всичко е възможно. Онзи, когото той пожелае да ощастливи с милостта си, трябва само да посегне и да вземе, стига да има ръце. Но ти изглежда ги нямаш.
— Аз… та нали аз имам ръце, дори две!
— Но не ги използваш!
— Да не би да трябва да посегна и да взема?
— Разбира се!
— Сега ли?
— Да. Няма да ти се предложи друга такава възможност бързо да забогатееш.
Като подофицер булукът изпълняваше задълженията си задоволително, обаче в никакъв случай не се отличаваше с особени умствени способности. Той седеше пред чауша като парализиран, гледайки го смаяно и кажи-речи недоумяващо.
— Аллах акбар! — процеди бавно той. — Правилно ли чух? Че трябвало да постъпя като тези двамата?
— Не само ти, ами аз и ти.
— Но това е… човек изобщо не може да си го представи!
— Тогава се напрегни да го проумееш! Но не губи скъпоценно време. Всеки миг Абу ал Мот може да се завърне. Тогава ще е твърде късно, а подобна възможност никога няма да ти се предложи повторно.
— Ти наистина ли говориш сериозно?
— Кълна ти се в Аллаха и в пророка, че не се шегувам!
— И мислиш, че действително е изпълнимо?
— Да, защото Абу ал Мот и неговият булук също са го извършили. Помисли си само за всичко, каквото има тук, за оръжията и многото муниции, за дрехите и инструментите, за стоките и провизиите, за които, ако искаме нещо да купим, сме принудени да плащаме десеторната цена от жалките си заплати! Помисли си освен това за добитъка, който трябва да надзираваме. Размисли само каква стойност има всичко това! Знаеш ли колко слонова кост можем да получим от негрите срещу една-единствена крава?
— О, вече ми е известно. За тази кост в Хартум ще ни дадат трийсет, че и повече крави.
— Тук имаме над триста глави добитък. Постъпим ли както на времето са постъпили Абу и Абд ал Мот, изведнъж ще станем богати хора.
— Истина е, истина е! Но ще бъде грях!
— Не, а ще е само справедливо наказание за двамата. Помисли си! В подобни случаи човек не бива да губи време!
Булукът хвана главата си с две ръце, после попипа носа си, прекара длан по гърдите и коленете си, за да се увери дали наистина е жив и не бълнува, а после възкликна:
— Дано Аллах ме дари с просветлението си! Струва ми се, че сънувам.
— Тогава се събуди, събуди се преди да е станало късно!
— Имай търпение! Душата ми трудно може да се оправи в една толкова необикновена и нечувана работа. Трябва да я подкрепя.
— С какво?
— Ще си донеса тютюн за лулата!
— На врата ми също виси чибук, но нямам тютюн.
— Ще взема и за теб.
Той стана и се завтече за тютюн. Вече се бе отдалечил доста, когато се сети за задълженията си, спря се, обърна се и извика:
— Няма да избягаш, нали? Обеща ми!
— Ще остана! — отговори чаушът.
— Не забравяй, че куршумът на пазача незабавно ще те улучи — нали си затворник!