— Ще удържа на думата си! Но никому не казвай какво си чул от мен!
— Няма. И без друго сигурно никой няма да ми повярва!
Той продължи. Чаушът не се помръдна от мястото си. Беше изял питките и рибата. Взе да глади с две ръце сивата си брада и тихо и доволно замърмори нещо под нос.
Скоро булукът се върна. В ръка държеше торбичката си за тютюн и по нея си личеше, че съдържанието й не беше кой знае колко голямо. В серибите тютюнът е скъпа стока. Въпреки това, след като седна и натъпка лулата си, той подаде торбичката и на чауша. Фелдфебелът бръкна в нея, остави ситно очукания и смесен с други не дотам ценни листа тютюн да се плъзне между пръстите му, направи лукаво-съжалителна физиономия, започна да тъпче лулата си и попита:
— Чий е този тютюн?
— Мой — учудено отвърна булукът.
— Откъде го имаш?
— Естествено тук съм го купил!
— Значи преди малко действително си казал самата истина — акълът ти наистина е изфирясал!
— Защо? — попита булукът, като секна огън с огнивото.
— Нямаш ли друг по-хубав тютюн?
— Не.
— О, Аллах! Нима Абд ал Мот не ти повери цялата сериба?
— Повери ми я.
— И токулите с провизиите ли?
— И тях. Имам за задача добре да ги охранявам. На вратите им висят катанци.
Докато обикновено никой токул не се заключва, онези, които се използват за складове, са снабдени с дървени врати и катинари.
— Но нали ключовете са у теб? — попита чаушът.
— Да, дадоха ми ги.
— Значи можеш да влезеш при буретата с великолепен тютюн, от който пушат само Абу ал Мот и Абд ал Мот, но въпреки това се задоволяваш с този боклук?
Булукът пак зяпна с уста, втренчи поглед в другия и едва след минута-две попита:
— Искаш да кажеш…?
— Да, искам да кажа!
— Аллах, Уаллах, Таллах! Наистина ще е много хубаво, ако мога да напълня торбичката си, без да плащам!
— Само тютюн ли? Всичко, всичко можеш да вземеш, без да плащаш. Ще унищожиш серибата Ом ат Тимса и ще построиш друга.
— Къде?
— На юг, където стоките са по-скъпи, а робите по-евтини.
— Може би при ниям-ниямите.
— Да. Там могат да се направят страхотни сделки.
Булукът взе да се чеше по ръцете, по краката, по всички части на тялото си. Изпитваше някакво извънредно тягостно усещане, но същевременно се чувстваше тъй добре, както никога не се бе чувствал през целия си живот. Страшно му се искаше да стане богат, ала след по-продължително размисляне искрено си призна:
— Е да, ако реша да приема предложението ти, много лесно мога да основа друга сериба, но… не съм достатъчно умен за такава работа.
— Та нали сме заедно! Аз също ще участвам!
— Ах, да! Наистина!
— Впрочем подобно нещо се учи от само себе си.
— Мислиш ли?
— Разбира се, та ти и сега си вече комендант на цяла сериба!
Тогава булукът се удари в гърдите и извика:
— Да, такъв съм! В името на Аллаха, такъв съм! Който се опита да го отрече, ще накарам да го бичуват!
— Щом Абд ал Мот те е назначил за комендант, значи сигурно знае, че ти си подходящият човек за този пост. Следователно те познава далеч по-добре, отколкото се познаваш самият ти.
— Да, познава ме, много добре ме познава! Той знае, че аз съм подходящият човек за тази работа! Значи си на мнение…
— Да, убеден съм, че в най-скоро време ние двамата ще станем най-богатите и най-прочути ловци на роби.
— Прочут — ето това искам да стана — кимна булукът.
— Тогава ме последвай! Вече ти показах пътя към славата. И ако все още не си разбрал каква изгода ще имаш, ако се съгласиш с предложението ми, тогава ще ти покажа и обясня по-ясно. Ела!
— Къде? — попита булукът, когато фелдфебелът се изправи с чувство на достойнство.
— При провизиите. Искам да ги видиш и да изчисля стойността им.
— Добре, ела! — припряно се съгласи булукът. — Ключовете са в джоба ми. Ще ми се да разбера колко богати ще бъдем.
Той хвана чауша за лакътя и го поведе към склада. Естествено постът не посмя да стреля, защото сегашният комендант сам отвеждаше затворника.
Петдесетте войници се бяха пръснали — една част от тях из самата сериба, а другата част бе заета навън при стадата. За свое не малко учудване неколцина от първите видяха булука да върви заедно с фелдфебела, за когото знаеха, че се намира в ямата, но никой не обели нито дума. Те нямаха абсолютно нищо против, че временният им предводител съвсем не беше толкова строг, колкото всъщност налагаха задълженията му. Едва след като заедно с придружителя си булукът се озова пред първия токул, служещ за склад, и вече отвори вратата му, на него му хрумна какво трябваше да направи съгласно получените инструкции.