— Аллах е всемогъщ и всемилостив. Може би някога и ти си се отнасял жестоко с твоите роби и той е решил да ти покаже каква неописуема и безкрайна мъка се крие зад думата робство.
Арабинът простена. После въздъхна тежко и каза:
— Аз бях избухлив и гневлив господар. Не един и двама чернокожи умряха под бича ми. На неколцина отрязах ръцете, а на един наредих да му изтръгнат езика, защото ме обиди. След изчезването на сина ми бях обзет от разкаяние и освободих всичките си роби.
— Тогава предположението ми не ме е излъгало. Всички хора, както белите, така и чернокожите са чада Божии. Затова Аллах те е осъдил. Но тъй като вече е видял разкаянието ти и е броил твоите страдания, сигурно ще прояви милосърдие. Убеден съм, че ти пак ще видиш сина си, може би дори твърде скоро.
— Никога, никога!
— Не говори така! Защо се съмняваш в Божието милосърдие? Твоята религия не ти ли дава възможност за помирение между Божествената любов и разкаялия се грешник? Ако не вярваш във всемогъщия Спасител на всички хора, който умря на кръста и заради теб, то бъди поне уверен, че Аллах е чул всичките ти жалби, както и онова, което изплака преди малко, и че може би вече ти е изпратил помощ.
— Това е немислимо — отговори Бала Ибн. — Ако е искал да ми помогне, щял е да то стори още преди години.
— Единствено той знае защо все още не го е направил. Може би ти никога досега не си осъзнавал предишната си жестокост така, както я осъзна току-що.
Очевидно на арабина му беше трудно да намери някакъв отговор. Минута-две той гледа замислено пред себе си, а после призна следното:
— Никой не се е осмелявал да ми обърне внимание върху всичко това, а и самият аз не съм бил достатъчно откровен със себе си. Ти си първият човек, заявил ми съвсем ясно, че съм вършил грях с отношението си към моите роби и именно фактът, че го направи ти, чужденецът, християнинът, който и представа си няма за предишните ми жестокости, и когото всъщност би трябвало да презирам като гяур, ми показва моето минало в цялата му кървава светлина. Вече никога не ще мога да поправя извършеното от мен зло. Не заслужавам отново да видя сина си. И все пак ще се чувствам като на седмото небе на Аллах, ако ми е съдено да го намеря, даже ако… ако му липсва езикът, така че да не може дори да промълви името на баща си!
Ловецът изговори тези думи със затрогваща искреност и с неподправена пламенност. С навлажнени очи и светнало от радост лице немецът сложи длан върху рамото му и каза:
— Ти си на прав път. Така Аллах ще се вслуша в думите ти и можеш да си сигурен, че той ще изпълни желанието на твоето сърце. Просто чувствам как скоро молбата ти ще бъде чута и може би изпълнена и заради това, че тъй искрено разкри душата си пред мен.
— Че съм разкрил пред тебе ли? Би било цяло чудо! Мъжете от моето племе, както и воините от приятелските ни племена, заедно с мен напразно търсиха моя изгубен син. После цели петнайсет години пребродих почти целия континент без какъвто и да било резултат. Разказал съм историята за моите страдания на хиляди хора от местното население и те също присъединяваха усилията си към моите, но въпреки това не съм виждал и най-слабия лъч надежда. И ето че срещнах теб, европееца, който изобщо не познава нашите страни и народи, нито начина ни на живот и се намира тук едва от скоро. Започнах да ти говоря за съкровените си желания, защото случайно ме попита за името ми и въпреки това излиза, че тъкмо ти би трябвало да си онзи избран от Аллах човек, чрез който да ми е съдено да бъде чу та молбата ми, така ли? Повтарям ти, че това би било невероятно чудо.
— Ежедневно около нас продължава да стават чудеса, но те се извършват по много по-обикновен начин, отколкото са ставали някога. Какво ще кажеш, ако наистина съм виждал сина ти, ако съм го срещал? Нима ти се струва толкова немислимо?
— Не, обаче не може на е истина!
— Тогава по отношение на Всемилостивия ти си гяуринът, а аз правоверният. Нима не искаш да повярваш в посланието на Аллах само защото вестителят е християнин?
Бала Ибн отправи дълъг и изпитателен поглед към немеца, чието лице излъчваше задоволство. Помръкналите черти на ловеца започнаха все повече и повече да се проясняват. Очите му ставаха все по-големи и по-големи, а когато заговори, гласът му потрепери.
— Аллах изпраща и смъртта, и живота. Твоето лице ми подсказва, че думите ти не са неоснователни. Навярно мислиш, че можеш да ми съобщиш някаква радостна вест. Убеден съм, че се лъжеш, че пак става въпрос за една от онези заблуди, каквито преживях вече със стотици, но въпреки това кажи, говори! Познаваш ли някой човек, който би могъл да е моят син?