Но какво може да стори човек с някого, който наред със сатирични стихосбирки, в които човешките отношения се „оскверняват и подлагат на дисекция“, както официално се говореше за тях на времето, а при случай и днес още; който наред с такива „римувани сквернословия“ е издал и книги за деца, донесли му признателността на възпитателите и възторга на възпитаниците? С един писател, чийто „Фабиан“ кара бардами и дори медици да се изчервяват, но чиито хумористично-забавни романи, напротив, се предписват в някои болници наред с цинковата помада и компресите от лайка? С писател, който, щом сметне за нужно, пише културнополитически уводни статии за вестниците, а също песни и скечове за кабаретата — последния път прави това, без да вдигне перото от хартията цели две и половина години — и чийто следващ проект — в минута на откровеност той със смущение ми го довери — е свързан с една съвсем нова за него област, именно театъра? Как да свърже човек целия този безпорядък от жанрове и позиции в един изискан букет? И ако все пак се поддаде на това изкушение, опасявам се, че цялото би изглеждало като вързоп от жълтурчета, орхидеи, кисели краставици, гладиоли, макарони, връзки за обувки и моливи. А оттук изниква фаталният въпрос: дали неговите произведения и творчески намерения имат изобщо някаква връзка едно с друго? Дали този невъобразим хаос не се поддава на разграничаване най-вече по реда на създаването му във времето и пространството? Изглежда, продуктите на неговото творчество могат да се уподобят действително само с грахови зърна, ориз, боб и леща, попаднали по случайност и недоглеждане в една и съща кесия. Но ако това е така, то по-добре да не се бях залавял с тази тема. Няма да е съвсем красиво, ако след нашата съвместна вечеря, така да се каже като десерт, му се сервира мнението, че го смятат за вехтошар и автор на случайни неща. И вие, и аз, и той — всички ние сме заинтересовани в името на доброто гостоприемство да намерим някакъв общ знаменател за неговите книги или в най-лошия случай да го измислим! Както се казва, благородството задължава.
И ето: когато веднъж го запитах защо наред с така горчивите сатири пише и книги за малки момчета и момичета, той ми даде отговор, който може би ще ни помогне да излезем от затруднението. Атаките, каза той, които предприемал със своя изострен като копие молив срещу леността на сърцата и неподдаващите се на обучение глави, до такава степен изопвали неговите нерви, че след всяка битка, докато Росинант хрупал в обора своя овес, той изпитвал неотвратимата необходимост да разказва детски истории. Това му се отразявало извънредно добре. Защото децата, това той вярвал и знаел, се намирали все още близо до доброто, били нещо като негови съседи по стая. Човек трябвало само да ги научи как да отварят предпазливо вратата… И когато той, за кой ли път вече, заговори за „добро“ и „зло“, за „глупаво“ и „разумно“, за „възпитание“ и „непоправимост“, нещо проблесна пред очите ми. Разбрах, че бях наложил на главата му шапка, обърната с козирката назад, и се бях чудил защо не му стои добре! В това беше цялата работа! Нашият гост, дами и господа, не е никакъв естет, а просто един учител. Ако се взрем от тази гледна точка в неговите произведения — от книгите за деца до най-съмнителните стихотворения — то сметката ще излезе вярна без остатък. Той е моралист. Той е рационалист. Той е правнук на немското Просвещение, ненавиждащ до смърт изкуствената „дълбочина“, неизлизаща никога от мода в „страната на мислителите и поетите“, подчинен и предан на трите неизменни изисквания за чистосърдечност на чувствата, яснота на мисълта и простота на думите и изразите.
Той вярва в здравия човешки разум като в някакво чудо. И всичко би му изглеждало хубаво и добро, ако вярваше в чудеса, но тъкмо това му запрещава здравият човешки разум. Така че всеки си има своето слабо място. На нашия гост не би му било толкова до смях, ако не притежаваше нещо, което хората, неразбиращи от тези работи, обичат да наричат „неизчерпаем и слънчев хумор“.
Надявам се, че съм запълнил разрешеното ми за говорене време с до известна степен полезни неща и че доколкото можах, охарактеризирах Ерих Кестнер според неговите качества и достойнства. За онези от вас, които не знаят, би трябвало във всеки случай да се добави, че през време на Третия райх, ако и да му бе забранено да печата, той доброволно остана в Германия, а също и това, че съобщението на „Базелски национален вестник“ от 1942 година, че при опит за бягство в Швейцария Ерих Кестнер бил застрелян от части на СС, се оказа невярно. Той е жив, дами и господа. Той се намира между нас. И аз се осмелявам да го поканя да вземе думата!