После продължи да говори, сякаш изобщо не беше спирал.
— Този, Който Беше Мой Син каза, че войниците са го хванали. Те се смеели, докато го влачели зад конете си.
— Аз го отведох в къщи при майка му. Но тя не можа да го оправи. Нито пък шаманът успя да го излекува.
Той погледна в далечината.
— Аз се гордеех с него. Той не заплака от болка. Този, Който Беше Мой Син умря храбро.
И се зае отново със стрелата в скута си.
— Майката на сина ми отряза цялата си коса. Тя поряза ръцете си. Плака много луни. Аз не можех повече да гледам сълзите на жена си. Така реших да й взема друг син. Белият човек ми отне сина, затова аз си взех обратно един син от белия човек. Сега жена ми се усмихва отново и е щастлива.
Клер мълчеше. Какви думи можеха да извинят такова престъпление?
— Аз съжалявам да чуя разказа за сина ти. Но ти сигурно можеш да разбереш моята загуба. Момчето на име Белият Орел, това същото, което си откраднал, то е мой син.
Счупеният Крак бързо погледна нагоре.
— Не говори глупости, жено. Белият Орел е апах. Ти нямаш син в това село. Твоят син го няма.
Той рязко се изправи и си отиде.
Клер разочарована откри по-късно, че Счупеният Крак е отишъл направо при Уолф и се е оплакал. Уолф жестоко й се скара и настоя тя да остави Счупения Крак — и Белия Орел — на мира.
В резултат на това, нейната битка за сина й се превърна в нещо тайно. Когато момчетата отиваха да плуват в реката, тя също отиваше там да пере дрехи. Когато Белият Орел се целеше в мишена от хвърлен във въздуха венец от трева, тя събираше наръч дърва от земята наблизо. Когато той играеше на криеница, надбягваше се, играеше на война или се боричкаше, тя винаги беше там.
И слушаше. Когато Клер започна да разбира по-добре езика на апахите, започна да разбира точно какво нейният син казваше — и особено подигравките му за жената на Уолф. Но той нито един път не спомена за живота си, преди да дойде в лагера на индианците.
Тя с облекчение откри, че Счупеният Крак не беше лош баща и че индианската майка на Джеф, Силният Плач, бе една добра жена. Но това представляваше малка утеха, защото тя искаше да бъде майка на собствения си син.
Започна да се отчайва, че никога няма да може да го стигне. Така един ден, когато Белият Орел излезе сам на лов, тя го последва. Това, че момчето откри веднага присъствието й, показваше колко добре е тренирано.
Той се обърна и заговори с нея на апахе.
— Стой далеч от мен. Аз не искам да говоря с теб думите на белия човек.
Тя заговори на апахе, надявайки се, че ще го накара да остане и да я изслуша. Речта й бе накъсана, защото постоянно търсеше думи, с които да изрази мислите си.
— Спомняш ли си времето, когато ти не живееше с апахите?
Белият Орел я гледаше враждебно.
— Истинският ми живот започна, когато Счупеният Крак ме доведе тук, за да стана негов син.
— Ти имаше друг баща. Помниш ли го?
Белият Орел кимна рязко.
— Той е мъртъв сега — каза Клер. — Тя наблюдаваше внимателно за някакъв знак, показващ огромната загуба, която знаеше, че това щеше да представлява за едно малко момче на име Джефри. Чертите на това момче останаха каменни.
— Аз съм майката, която те роди — продължи упорито тя. — Мислех, че си бил убит от апахите. Не знаех, че си жив, иначе щях да те търся, докато те намеря.
Имаше едно леко потреперване по брадичката на момчето, но то стисна челюсти, за да го спре. Това беше първият признак, който Клер видя, показващ, че Джеф изпитваше някакви чувства към случилата се трагедия — че нейният син изпитваше някакво съжаление поради факта, че диваците са го отвлекли от двама обичащи го родители и са го хвърлили в един груб и чужд свят.
Той ме помни! Той е искал ние да го намерим!
— Моите бели родители не ме искат повече — каза Белият Орел.
— Кой ти каза това?
— Счупеният Крак каза, че ако ти си ме искала, щяла си да дойдеш за мен.
— И ти му повярва? — попита недоверчиво Клер. — Единствената причина, поради която аз никога не те потърсих, беше, защото мислех, че си мъртъв!
— Твоят син е мъртъв — каза Белият Орел с финална нотка в гласа. — Само синът на Счупения Крак е жив. Махни се, жено на Уолф! И не ме тревожи повече.
С това, Белият Орел се обърна и се затича към селото.
Клер знаеше, че е безполезно да го последва. Тя вече бе предупредена да стои далеч от него и беше сигурна, че ще я накажат, ако я видеха да го преследва. Клер и така не можеше да е сигурна, че той нямаше да каже на индианските си майка и баща какво се случи тук.
Тя не се тревожеше, че ще я накажат за това, че е разговаряла с него. Ако я набиеха, може би щеше да може да излее непролятите за сина си сълзи. Но защо да плаче, когато той беше добре, цял и щастлив?