Дойде денят, когато апахите преместиха селото си надолу от високите планини, за да се спасят от режещия студ и дълбоките снегове на зимата. Те отново построиха домовете си в равнината, внимавайки да се скрият колкото се може по-добре между ниските хълмове и скалистата местност.
Клер се изненада, когато откри, че семейството на Белия Орел беше избрало място за вигвам си на не повече от двеста крачки от нейната собствена врата. Сега тя се срещаше със сина си всеки ден. Пакостникът започна да прекарва повече време с Белия Орел и неговите приятели.
Момчетата не се отнасяха лошо с Пакостник въпреки че Клер внимателно го наблюдаваше страх, че щяха да го направят. Тя скоро отслаби наблюдението си, тъй като дните минаваха и нищо по-сериозно от едно обелено коляно не се случи с Пакостника, при игрите му с по-големите момчета. Никога не й дойде на ум, че нещо липсваше, когато по-големите момчета — осем девет-десетгодишни — решиха да отидат да плуват и поканиха Пакостника с тях.
Клер събираше мескитови зърна, които сега бяха узрели в равнината и просто махна с ръка, докато Пакостникът подтичваше към подхранваното от извор езеро. Тя бе научила от Нощното Пълзене как да смила зърната на брашно, използвайки един каменен хаван и дръжка. После брашното се оформяше в нещо, което изглеждаше като хлебче. Или зърната се сготвяха и разбъркваха в един вид каша. Или целите зърна просто се готвеха и ядяха с парченца месо — само че тогава беше необходимо да се изплюва семето.
Съзнанието й бързо премина от Пакостника към нощите й с Уолф. Всяка нощ, в която не отсъстваше от селото, той идваше при нея. Защото трябваше да ловува и защото често излизаше за нападения, той често отсъстваше по цяла седмица. Когато се връщаше, той я търсеше — и я взимаше в постелята си.
Клер започна да очаква моментите, в които той я взимаше в прегръдките си. Тя се опитваше да не мисли за Сам и за това, сякаш предаваше неговата памет. Сам би искал тя да е щастлива. И тя беше щастлива повече, отколкото бе мечтала. Защото беше влюбена.
Тя не бе сигурна кога се случи това. Само знаеше, че чувствата й на възхищение от индианеца бяха прераснали в нещо повече. И тя се влюбваше все повече в него с всеки изминат ден. Тревожеше се за него всеки път, когато той напускаше лагера, особено след като една нощ Уолф й разказа за битката си с един войник. Синекракият така бил стиснал в юмрука си косата на Уолф, че той не могъл да се измъкне.
— Аз помислих, че ще трябва да я отрежа, за да се освободя! — После той намигна, сякаш това беше една голяма шега.
Само че Клер изобщо не намираше за толкова смешна мисълта, че Уолф се е намирал в такава опасност. Неговият разказ накара кръвта й да закипи и тя му показа острата страна на езика си. Тогава той се ядоса.
— Аз съм воин и трябва да се бия с враговете си — каза той. — Няма да стана страхливец поради страховете на една жена.
— Тогава продължавай и нека те убият! — нареждаше тя. — Не ме интересува. Обаче кажи на хората си какво да правят с мен, когато няма да те има. Аз няма да стана жена на някой друг апах! Не мога да го понеса!
Тогава Уолф я притегли към себе си, положи я долу и навлезе в нея.
— Ти си моята жена — каза той яростно. — Ако друг мъж те докосне, аз ще го убия!
Клер се задушаваше, докато извиваше тялото си нагоре към неговото и стискаше с ръце дългата му черна коса.
— Бъди внимателен, Уолф. Аз не искам да те загубя. — Тя почти му каза, че го обича.
Уолф я напълни със семето си и я държа здраво до себе си през цялата нощ. Той не даде никакви обещания, че ще внимава и тя не посмя да каза нищо, когато на другата сутрин той препусна за друго нападение. Тя погледна нагоре в очите му, докато той тръгваше и му даде да разбере обичта, която изпитваше към него. Той просто се обърна пришпори понито си в галоп.
Дълбоко замислена, Клер вървеше към езерото. Когато започна да съзнава заобикалящата действителност, тя чу звуците на плискаща се вода и писъците на децата. Само, че тя разбра, че това не бяха деца — а само едно дете. И то пищеше от ужас.
Клер пусна кошницата с мескитови зърна и се затича към езерото. Това, което видя, когато пристигна там, потвърди най-лошите й страхове. Пакостникът се блъскаше във водата, очевидно неспособен да се задържи на повърхността. Другите момчета стояха наоколо и гледаха.
Тя се изкуши да скочи вътре след него, но нямаше представа колко дълбока е водата и не можеше да плува.
— Помогнете му! — извика тя.
Момчетата я погледнаха с презрение. Те продължиха да подхвърлят подигравки и обиди към борещото се момче.