Мислеше, че тя може би го обичаше малко. Една нощ през зимата тя толкова се възбуди, че по време на любенето им извика думите „Обичам те!“ на апахе.
Тя не ги повтори отново. Той се страхуваше да го повярва, да не би да не излезе истина. Тя имаше властта да го унищожи, само ако го знаеше. Той се въздържаше да й предложи част от себе си от страх, че това няма да е достатъчно. Беше се заклел като млад мъж винаги да върви сам по пътя си. Сега не знаеше как да постъпва по друг начин.
Той продължаваше да мисли, че Малката изведнъж щеше да дойде на себе си и да види каквото другите виждаха през целия му живот. Че той не заслужаваше любовта и вниманието, които тя му даваше. Затова претендираше, че не е чул любовните й думи. Държеше душата си на разстояние от нея. Остана в безопасност. И въпреки че не живееше сам, почувства едно отчаяние на духа, от което можеше да завие като самотния вълк, на когото беше наречен.
Лагерът все още спеше, когато Уолф напусна вигвама си, за да се спаси от сърдечните връзки, които го свързваха с жената и малкото момче, спящи вътре. Ставаше все по-трудно да каже даже на себе си, че не ги обича. Беше време да признае накрая, че ги обича и двамата.
Той не се отдалечи много от вигвама, когато забеляза колко е тихо. Огледа терена за някакви врагове, но не забеляза нищо подозрително. Нито пък видя индианеца на пост, който трябваше да стои върху далечния хълм. Уолф замръзна на мястото си и обърна лице по вятъра.
И помириса смъртта.
— Войниците. — Той можа да помирише вонята на немитите им тела, изсъхналата пот по страните на техните коне и страха в сърцата им.
Той вървеше бързо, но без да тича, от един вигвам в друг. В този случай разстоянието между обиталищата беше голям недостатък. Докато събуждаше всеки воин, те също отиваха да будят другите. Скоро цялото село се събуди, но все още атаката не идваше. След като всеки беше нащрек, Уолф се върна във вигвама си, за да събуди Малката и Пакостника.
Клер незабавно усети напрежението в Уолф, когато той грубо я разтърси, за да я събуди. Когато той започна да събира оръжията си — своите боздуган, лък и стрели, както и ножа си, тя разбра, че става нещо много лошо.
— Нападат ли ни?
— Войниците. Вземи Пакостника и иди да се скриеш горе на хълмовете. Ще бъдеш там в безопасност.
— Те сигурно няма да ме наранят — протестира тя.
Той й хвърли един пронизващ поглед.
— Те ще те отведат далеч от тук. Това ли искаш?
Той дойде. Моментът на истината и нямаше време да се мисли какво е добро и какво лошо.
— Върви! — каза Уолф, не й давайки време за отговор. — Аз ще те намеря, когато свърши битката.
— Внимавай! — прошепна тя, докато му помагаше да преметне колчана през рамото си.
Уолф се спря за достатъчно дълго време, за да я целуне силно.
— Ти си ми скъпа — каза той. — Тичай бързо, Малката. Грижи се за себе си и за Пакостника.
Когато я пусна и двамата осъзнаха, че Пакостникът го нямаше повече във вигвама.
— Ахагейк!
Клер никога не бе чувала Уолф да използва този израз на апахе, но достатъчно добре знаеше какво означава. На Уолф му беше дошло до гуша.
Момчето бе непоправимо.
— Не се тревожи за Пакостника — каза Клер. Аз ще го намеря и ние ще отидем да се скрием хълмовете. Тръгвай сега. Тръгвай!
Уолф се колебаеше, но накрая се отвърна от нея. След момент той изчезна сред скалистата местност.
Клер чу изстрели, писъците на ранени мъже и смразяващите кръвта викове на нападащите индианци. Тогава, внезапно, всичко се обърка. Облечените в сини мундири войници препускаха из селото, стреляйки във всичко, което се движеше включително в жените и децата.
— Спрете да стреляте! — извика им Клер на английски. — Вие убивате жени и деца!
Войниците не й обърнаха внимание. Дали от страх или от жажда за кръв, те унищожаваха селото, подпалвайки вигвамите и посичайки, или застрелвайки всички индианци, които можаха да намерят.
Обезумяла, Клер потърси в мелето Пакостника — и го намери да стои до Уолф със заредена стрела в мъничкия си лък. Тогава, пред ужасените й очи, червен цвят се появи върху слепоочието на Уолф. След секунда тя видя как Пакостника беше свален на земята с приклада на пушка.
— Нееее! — Тя се запрепъва към падналите и тела, но не беше изминала и четири стъпки, кога то две малки ръце я хванаха за полата и я спряха.
— Ела с мен!
Това беше Джеф. Той й заговори на английски. Пусна полата й и я хвана за ръка, дърпайки я по посока на хълмовете и безопасността.