— Моля те, Джейк — каза Клер.
Джейк погледна от Анабет към Клер и обратно.
— Много добре. Не мога да се справя и с двете.
— Благодаря, Джейк! — Анабет бързо го прегърна. — Блеки ще дойде с нас, за да ни предупреди, ако Ранкин се появи наоколо.
Когато Анабет щеше да го пусне, Джейк я задържа и я прегърна на свой ред.
— Внимавай — прошепна той в ухото й. — Гледай за Ранкин.
Анабет и Клер тръгнаха, носейки кошницата между тях. Кучето подтичваше до Анабет.
— Не мога да повярвам в промяната у това черно куче от първия път, когато го видях — каза Клер. — Или промяната в Джейк — добави тя.
— Не знам какво искаш да кажеш.
— Те бяха и двамата… самотни. А сега не са.
— Така бях и аз — каза Анабет с тих глас. — А сега не съм.
Листата на тополата вече се разлистваха и щом двете се настаниха под беседката от клони, те бяха фактически невидими за външния свят.
— Бях забравила колко чудесно е това! — каза Клер.
Анабет се настани на земята и Кучето бързо си намери едно удобно място и се сви до нея.
— Това е моето любимо място в Уиндоу Рок — каза тя.
— Джеф обичаше да идва тук — каза Клер. — След като апахите го взеха, аз не съм идвала насам.
— Как е Джеф, наистина?
— Той всъщност е добре. Аз просто искам…
Кучето се изправи и погледна отвъд беседката от листа. Космите на врата му настръхнаха. Едно ниско ръмжене започна в гърлото му.
Анабет и Клер размениха погледи. Имаше някой навън.
— Това е Ранкин — прошепна Анабет. — Басирам се за това.
— Какво ще правим? — прошепна Клер.
Анабет сложи ръка на шията на Кучето. Тя знаеше, че то ще нападне, ако не го задържи. И този път Ранкин щеше да го убие.
Анабет се наведе, за да прошепне на ухото на Клер.
— Ето какво ще направим…
Джейк закри очи от слънцето и погледна надолу към долината. Той можеше да се закълне, че видя едно черно куче да се движи там долу. Кучето? Защо Кучето се връщаше само? Къде беше жената, която то обикновено следваше? Къде беше Анабет?
— Аз дойдох за моята жена. Ти ще ми кажеш къде да я намеря сега!
Джейк беше толкова съсредоточен върху движението в долината, че индианецът го изненада напълно. Джейк невярващ зяпаше боядисания воин на кон, който се появи пред него и му препречи пътя.
— Уолф! Ние мислехме, че си мъртъв! — Джейк видя едва заздравялата рана върху слепоочието на индианеца, където куршум беше прорязал скалпа му.
Ноздрите на Уолф се издуха и устните му изтъняха.
— Аз търсих моята жена в къщата на белия човек. Не я намерих там. Какво си направил с нея?
Джейк почувства как косата на тила му се изправя от заповедническия тон на индианеца. Той си напомни, че Клер обичаше този мъж. Помисли колко щастлива щеше да бъде тя да види Уолф жив и се опита да не обръща внимание на борбеният инстинкт, който се надигна в него, когато срещна грубия поглед на индианеца.
— Клер и Анабет правят пикник под онова голямо тополово дърво долу до реката — каза Джейк. — Аз ще дойда с теб и ние ще ги намерим заедно.
Уолф не остана да чака Джейк. Той пришпори понито си в галоп и се насочи към потока, който течеше в дъното на долината.
— Ад и дявол! — Джейк пришпори жребеца си — в бърз галоп и скоро настигна индианеца. Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурен ставаше Джейк, че движението, което видя, бе на Кучето. Той се застави да остане спокоен. Вероятно имаше някое просто обяснение защо Кучето не беше с Анабет. Нямаше да се паникьосва за нищо.
Освен това, бе изпратил един човек да пази двете жени. Той със сигурност щеше да даде сигнал, ако някой се появеше в земята на Уиндоу Рок.
Джейк погледна към индианеца и разбра, че не би искал да е мъжът, който щеше да докосне Клер против волята му. Страшно беше да се гледа в тъмните му очи. Пусти. Безмилостни. Джейк бе щастлив, че не му е враг.
Уолф не можеше да обясни на белия мъж празнотата, която почувства в себе си, когато се събуди два дни след битката с белите войници и откри, че Малката си е отишла. Когато се изправи пред Белия Орел, момчето не трепна пред неговата ярост. Белият Орел можа да каже само, че жената на Уолф поискала да си отиде вкъщи и затова той я отвел там.
Уолф се почувства опустошен, когато помисли, че Малката можеше да го напусне. Отне му още един ден размишление, за да осъзнае, че не искаше да живее живота си без нея. Той трябваше да я последва и нямаше да се върне в селото си сам.
Когато Уолф напускаше селото, Пакостникът се затича насреща му. Малкото дете задърпа гамашите на Уолф, за да привлече вниманието му и каза:
— Вземи ме с теб! Аз искам да помогна, за да намерим майка ми.