— То беше заради нея и ти го знаеш — отговори Пакостникът. — Ние не можем да оставим майка ни да бъде пленена и да не направим нищо, за да я спасим.
— Уолф ще се погрижи тя да се измъкне в безопасност от това място.
— Той може да има нужда от помощта ни.
Белият Орел изгледа косо по-малкото момче. Той знаеше, че трябва да се подчинява на възрастните и въпреки това се остави да бъде убеден от Пакостника. Вероятно момчето щеше някой ден да стане водач на племето, защото говореше много гладко. Но те сега се намираха тук, и негова грижа бе да се погрижи Пакостникът да не направи нещата по-лоши, отколкото бяха. Винаги беше възможно по-малкото момче да е право. Ако останеха скрити, имаше шанс да помогнат с нещо по-късно, когато щеше да има нужда от помощ.
— Ела с мен — каза Белият Орел. — Нека се придвижим по-близо, за да чуем какво се говори.
— Спомняш ли си белите думи? — попита Пакостникът.
Белият Орел се намръщи.
— Повечето.
— Аз не мога да разбера как можеш да имаш майка като Малката и да искаш да я оставиш — чудеше се Пакостникът.
— Аз не съм се отказал от нея — отвърна Белият Орел. — Откраднали са ме.
— Тя не ти ли липсваше?
— В началото. Аз бях само толкова голям, колкото си ти сега, когато Счупеният Крак ме доведе в селото. Аз се страхувах, плачех за майка си. Но, тя не дойде, за да ме вземе.
— Защо?
Белият Орел прехапа долната си устна.
— Мислех си, че защото не я е грижа. Ядосах се много на нея и на белия си баща. Мразех ги затова, че са ме изоставили. Но Силният Плач беше добра майка. Скоро бях толкова зает с разни неща — неща, които никога преди не ми позволяваха да правя — за да мисля за белите си родители. — Той сви рамене. — Аз ги забравих.
— Малката никога не те е забравяла.
Белият Орел се намръщи.
— Не. Тя ме е помнила дълго време.
— Все още ли я мразиш? — попита Пакостникът.
— Не. Аз… Има спомени от времето, когато бяхме заедно, които изпълват сърцето ми с радост. Аз само се страхувах, че тя ще се опита да ме отведе от Счупения Крак и Силния Плач. Сега… аз не искам да я наранят.
— Добре, ние затова сме тук — каза Пакостникът. — Щом и двамата се погрижим за нея, тя със сигурност ще се върне в къщи невредима.
Двете момчета се промъкнаха надолу в долината, използвайки умения, които все още бяха нови за тях. Толкова нови, че направиха грешки. Заради които се намериха срещу дулото на една пушка с един едноок бял мъж, държащ спусъка.
— Не мърдайте от местата си, вие малки индиански копелета!
Имаше само секунда, за да реагират, но тя бе достатъчна за Белия Орел да блъсне настрана Пакостника. Изстрелът от пушката изрева в ушите им, но само няколко сачми попаднаха на плът.
Рошавият бандит направи грешката да помисли, че двете момчета са цялата опасност, пред която е изправен. Той се изправи, за да изпразни втората цев, когато Кучето му разкъса гърлото. Вторият изстрел попадна в земята, докато бандитът се свличаше на земята и писъкът му се задави в разкъсаната плът.
Джейк почти веднага се появи там, за да задържи Кучето. Той не беше сигурен, че сам нямаше да бъде ухапан, но щом заговори на животното, Кучето спокойно седна долу до убития бандит и облиза кръвта от челюстите си.
Бе ужасно да се гледа лицето на Уолф, но ръцете му бяха нежни, когато се протегнаха, за да погалят двете момчета.
— Колко лоша е раната ти? — попита той Белия Орел.
— Рамото ме боли малко — отговори детето.
Уолф обърна дивия си поглед към Пакостника, чиито очи все още бяха широко отворени от уплаха. Преди Уолф да може да каже нещо, Джейк се присъедини към индианеца.
Веждите на Джейк се повдигнаха, когато осъзна, че Уолф се грижеше за две индиански момчета. По-голямото не можеше да има повече от девет или десет години.
— Какво правят те тук?
— Ние дойдохме да помогнем на нашата майка — каза Белият Орел на английски.
— Джеф? — Косата на момчето беше по-тъмна, отколкото тази на Джеф, но зелените му очи — очите на Сам — гледаха неотлъчно Джейк. После Джейк позна носа на Сам, както устата и брадичката му. — Наистина ли си ти?
— Аз се казвам Белият Орел — каза момчето.
Джейк можа да види, че Джефри щеше да припадне от шока, като резултат от раната му. Той се обърна към Уолф и каза:
— По-добре да ги изведем оттук. Ранкин ще изпрати някой тук горе, за да види какво се е случило.
— Ела, Пакостнико — каза Уолф.
Белият Орел се изправи и започна да ходи сам, но Джейк го взе на ръце.
— Аз мога да вървя — протестира момчето.
— Просто се остави на чичо си Джейк, момче. Ние трябва да се движим бързо и така няма да оставим кървава следа за тях.