Белият Орел не можеше да спори за това. Фактически, не се чувстваше толкова добре, за да протестира много. Той облегна глава на рамото на чичо си и затвори очи.
Двамата мъже, заедно с двете момчета, се насочиха към далечния край на долината, където се намираше езерото. Кучето ги следваше на известно разстояние.
При езерото те срещнаха още един наскоро нает бандит. Скриха се в храстите, докато решат как ще е най-добре да се доближат до него.
— Не можем да си позволим да го оставим да стреля — каза Джейк. — Не трябва да дадем на Ранкин да разбере, че сме дошли в този край на долината.
— Остави това на мен — каза Уолф.
Този път Уолф направи грешка. Един камък се търкулна и стресна бандита.
— Кой е там? Говори, проклет да си или ще стрелям.
Уолф се намираше на открито, но остана съвсем неподвижен. Той видя как очите на бандита го отминаха, после се върнаха и забелязаха присъствието му.
— Мръсен индианец!
Джейк наблюдаваше как драмата се развива пред очите му, но все още държеше Джефри на ръце. Пакостникът бе този, който отвлече вниманието на бандита и така спаси живота на Уолф. Момчето се изправи и извика:
— Ахагейк! — После пъхна палци в ушите си и размаха пръсти към белия мъж. — Ела и ме хвани! — извика то на апахе. — Майка ти е кучка на койот! Ела и ме хвани, ти, малко койотче!
Бандитът така се стресна, че направи грешката да отмести прицела си от Уолф. Стрелата на индианеца намери целта си в сърцето му. Той падна на земята като камък.
Когато Джейк и момчетата се присъединиха към Уолф, Пакостникът държеше очите си сведени към земята. Той отново не се бе подчинил на възрастните.
Уолф постави ръка върху рамото на момчето и каза:
— Това беше постъпка на воин — да отклониш огъня на врага, за да спасиш някого. Аз съм благодарен за твоята храброст, Пакостнико.
— Ти не ми се сърдиш?
— Не съм казал това — каза Уолф със сардонична усмивка. — Ти можеше съвсем лесно да бъдеш убит. Аз щях да съжалявам за това.
Пакостникът засия пред Уолф.
— Аз ще запомня думите ти, татко. И ще се опитам да постъпвам по-добре.
Уолф почувства как гърлото му се стяга. От гордост за момчето. И от обич към него. И от надеждата, че винаги ще е достоен за възхищението на Пакостника.
Слънцето залязваше, което означаваше, че стана време двамата мъже да се върнат при каменната къща. Джейк направи една шина, за да обездвижи рамото на Джефри. Сачмите от огнестрелната рана трябваше да се извадят, но това можеше да се направи и по-късно. Засега кървенето спря.
— Аз искам да се грижиш за Белия Орел — нареди Уолф на Пакостника. — Ти ще останеш тук. Ще ме послушаш за това.
— Не се тревожи, татко. Ще направя, както ми каза.
Джейк остави Кучето да пази двете момчета докато той и Уолф се запътиха през долината, да спасят жените, които обичаха.
Уат Ранкин беше бесен.
— Как по дяволите те успяха да влязат в долината, без Фредерикс да ги види? — викаше той. Ранкин чу изстрела и изпрати Мексиканеца да види какво става.
— Не знам, сеньор — каза Солано. — Но едноокият е мъртъв. Аз проверих входа в долината и онзи мъж там също е мъртъв.
— Ами Прицъл? Той добре ли е? — попита Уат.
— Аз не отидох до езерото, сеньор. Помисли, че ще трябва първо да се върна тук.
Очите на Уат се присвиха. Мексиканецът беше прав. Ако онзи Рейнджър се намираше в долината през по-голямата част от следобеда, вероятността Прицъл също да е мъртъв беше голяма. Нямаше смисъл да изпраща Солано в същия капан, за да го убият.
— Ти ще останеш тук с мен — каза Уат. — Той огледа каменната къща, която помисли за истинска крепост, когато я видя за пръв път. Но от това, което знаеше за Рейнджъра, сега започваше да мисли, че къщата можеше да се превърне в смъртоносен капан.
Само че той имаше своите заложници. Двете вързани отвън жени бяха неговият билет за свободата, ако нещо не вървеше според плана му. Той възнамеряваше да ги използва, за да разбере къде е скрито златото. Вече бе преобърнал къщата да го търси, а също и пещерата зад нея. Но не намери нищо.
Настъпваше нощта. В тъмното Рейнджърът със сигурност щеше да се опита да се промъкне отгоре му. И щеше да успее, освен ако не намереше начин да освети мястото пред къщата.
Уат се обърна към Солано и каза:
— Искам да събереш колкото се може повече дърва за огън. Искам да запаля толкова голяма клада, че да освети целия отсамен край на долината.
— Си, сеньор.
Уат Ранкин беше вършил нещата по лесния начин през целия си живот. Струваше му се по-лесно да открие откраднатото вече злато, отколкото да напада друг дилижанс. Изглеждаше му по-лесно да убие Сам Чандлър и да вземе жена му, вместо сам да си намери жена. Сега разбираше, че ставките са били много по-високи, отколкото предполагаше. Съществуваше шанс — макар и малък — да не може да се измъкне жив от тази долина.