Това, че Преследваният Елен го прие безрезервно, донесе една дългоочаквана утеха за нараненото му сърце. В селото можеха да се отнасяха към него с презрение и да го държат на разстояние. Тяхното отношение не го засягаше вече толкова много, защото Уолф разбра, че не е повече сам.
Обаче сега Преследваният Елен му каза, възнамерява да замине завинаги.
— Ти не можеш да напуснеш това място, Преследван Елен. Ти не можеш да ме оставиш.
— Ти не можеш да ме спреш, Уолф.
— Ще видим.
Анабет чу възбудата в гласа на Уолф — и неговата решителност — но тя не притежаваше успокоителни думи, които да изрече.
— Ти ще ми липсваш, Уолф.
— Аз ще дойда пак — каза й той. — Когато размисля над това, което ти каза. — Когато измислеше начин да я убеди да остане.
— Аз няма да променя решението си — предупреди го тя. — Ще замина. Нямам никакъв избор!
Анабет се отдалечи, неспособна да понася повече стоическия поглед върху лицето на Уолф. Те бяха приятели достатъчно дълго време и тя го познаваше достатъчно добре, за да разбира колко дълбоки са чувствата му. Той щеше да се върне. Уолф никога не казваше това, което не мисли.
През следващата седмица, Анабет не можеше да отхвърли страха, че нещо можеше да се случи, което щеше да унищожи нейната мечта за нов живот с чичо й в Колорадо. И тя си припомни подозренията си за Уат Ранкин. На сутринта, когато Буут щеше да се срещне с бандитите, Анабет се събуди сигурна, че не бива да оставя чичо си да се изправи сам срещу Ранкин.
Тя извика Буут от спалнята си, но той не отговори. Когато изтича боса по дървения под през стаите откри, че Буут вече е излязъл. Той беше оставил една бележка за нея.
Скъпо Дете,
Аз взех малко злато за бандата и оставих останалото в друго безопасно място. Ще се върна веднага, щом мога.
Не тръгвай след мен!
Само две секунди Анабет размишляваше над възможността да чака в долината завръщането на Буут. След това тя се облече колкото можа по-бързо, оседла коня си и препусна към бараката, където Буут трябваше да се срещне с бандата престъпници. Предчувствията й се засилваха все повече, докато приближаваше мястото на срещата. Нещо щеше да се случи. Конят й се умори, но тя го пришпорваше да бърза. Времето за мечтата й изтичаше.
Когато наближи бараката, Анабет можа да чуе гневни гласове. О, Боже, моля ти се! Нека да не е твърде закъсняла!
Тя скочи от коня си и се скри сред скалите, заобикалящи бараката. Всички членове на бандата се виждаха ясно. Освен Уат Ранкин. Къде по дяволите беше той?
— Какво те забави толкова много! — възклик Змията към Буут. — Ние чакаме тук от часове.
— Надявам се, че никой шпионин не ни търси каза Тийг. — И че си се измъкнал чист.
— Къде е златото? — попита Грайър.
— Ранкин със сигурност знаеше за какво говори — каза Тийг, потривайки ръце. — Добре е, че се разбрахме с него в Санта Фе.
— Къде е Ранкин? — попита Буут. — Аз имам нещо да му казвам.
— Тук. — Ранкин се появи на прага на бараката със затъкнати палци в колана си. Устните му бяха извити в усмивка. — Говори, Буут. Аз слушам.
— Аз казах да няма повече убийства. И го реших. Събирай си нещата, Ранкин, и изчезвай оттук.
Чуха се звуци на протест от останалите шестима бандити, събрани на група пред бараката. Буут ги гледаше мълчаливо.
— Двама мъже бяха застреляни и Ранкин е отговорен за това. Дотогава, докато аз съм шефът, аз ще издавам заповедите, а вие ще ги изпълнявате.
— Значи може би ти не трябва повече да си шефът — каза Ранкин.
Буут усети как космите върху ръцете му настръхват. Дланите му се плъзнаха надолу, където двата пистолета със седефени дръжки лежаха в кобурите. Погледът му се местеше от едно лице на друго в групата мъже пред него.
— Някой от останалите мисли ли така?
Грайър и Тийг изглеждаха объркани. Езикът на Змията се подаде, за да оближе устните му. Уиски отпи от каната на рамото си. Водораслото бе закашля. Очите на Солано избегнаха погледа му.
Погледът на Буут се плъзна обратно върху русокосия мъж на прага. Там се криеше истинската опасност. Той можа да я почувства. Както вълците, които се нахвърлят върху своите, той можеше да бъде разкъсан от същите мъже, които яздеха с него.
— Смяташ да ме застреляш ли, Ранкин? — попита Буут.
Уат отдръпна дясната си ръка от револвера.
— Не бих помислил за такова нещо, Буут. Между другото, къде е Кид? Мислех, че ще бъде с теб.
— Изобщо не е твоя работа къде е Кид — отговори Буут. Той гледаше в очите на Ранкин, но в тях не можеше да се прочете нищо от това, което мислеше престъпникът. Обаче почувства още по-силно опасността.