— Ще разделиш ли това злато сега? — попит Уиски?
Имаше нещо в очите на Уиски, просто един кървав проблясък, който предупреди Буут в каква голяма опасност се намираше.
— Само ме оставете да извадя златото и… Буут се обърна небрежно с гръб, сякаш не усещаше тракащите зъби на зверовете, които го заобикаляха. Едно движение до ъгъла на барака привлече погледа му и го разсея за момент. Анабет!
Буут изръмжа и залитна напред, когато един куршум го удари в гърба. Той успя да обърне глава и видя револвера в ръката на Ранкин.
Не успя да извади колтовете си от кобурите, защото преди това беше прострелян в лявата ръка от Змията и в дясната от Солано. Преди да може да помръдне ранените си крайници, Грайър и Тийг измъкнаха пистолетите му със седефени дръжки от кобурите и ги хвърлиха в храстите. Сега Буут намираше напълно във властта на бандата.
— Свършиха дните ти на водачество в тази банда — каза Уат. — Но ако искаш да живееш, по-добре ни кажи къде е Кид.
— Забрави за това.
— Той сигурно е в онази тайна долина — предположи Водораслото.
Жълтите очи на Уат се присвиха.
— Тогава може би е по-добре да ни кажеш къде се намира тази долина, Буут.
— Не.
— Пуснете му няколко куршума в коленете — каза Уат на Грайър и Тийг. — Може би това ще му каже, че сме сериозни.
Анабет се свиваше при всеки изстрел и прехапа долната си устна до кръв, за да не извика. Цялото й тяло трепереше от възмущение. Очите й се напълниха със сълзи. Даже, ако Буут оживееше сега, той най-вероятно щеше да е сакат и никога повече нямаше да ходи. Когато тя погледна отново, чичо й лежеше настрана върху верандата, стиснал краката си над коленете. Той изстена веднъж от болка и после замлъкна.
Анабет помисли да изскочи от храстите и да започне да стреля. Тя беше бърза като светкавица с револвера, но щеше ли да се справи със седмината, преди някой от тях да я уцели? Отговорът на този въпрос, беше не. И ако я убиеха, това нямаше да помогне на Буут.
— Къде е Кид? — настояваше Уат.
— Върви по дяволите — каза Буут. Той гледаше бандитите, които му бяха приятели, но погледът му срещна безжалостни очи.
Ранкин стъпи с ботуша си върху едното осакатено коляно на Буут и каза:
— Говори.
— Ти си един с жълто по…
Ранкин натисна с цялата си тежест върху раненото коляно и Буут изпищя от болка. — Имаш един последен шанс да говориш — каза Ранкин.
— Ти можеш да ме убиеш, но Кид ще те намери — успя да каже Буут. — Аз не бих заложил пукната пара за живота ви, когато той разбере какво сте направили.
Буут гледаше как бандитите се размърдаха нервно, видя и потта, която ги изби, докато тревожно пристъпваха от крак на крак. Искаше му по някакъв начин да предупреди Анабет, да остане скрита. Той вече беше мъртъв човек, както и да погледнеше на това. Нямаше смисъл да убиват нея. Той дяволски се надяваше, че тя нямаше приеме толкова навътре приказките му за отмъщение. Тези думи целяха да попречат на бандата да тръгне след нея, за да може тя да избяга. Той съжаляваше, че не й каза точно къде е скрито златото. Може би, с малко късмет, тя и така щеше да го намери и да замине за Колорадо.
— Довършете го! — каза Ранкин.
Анабет наблюдаваше с ужасен поглед как Водораслото и Уиски изстреляха още два куршум в Буут. Ясно беше от неговите стонове и по начина, по който тялото му се отпусна, че това бяха смъртоносни рани.
Анабет! Махай се по дяволите оттук! Бягай!
Това предупреждение прозвуча в главата на Буут и то никога не бе изречено, защото мускулите на пълното му с куршуми тяло се отпуснаха и изпънаха на земята.
Анабет отстъпи назад и се скри зад бараката. Стомахът й се свиваше в спазми. Буут беше мъртъв! И тя не можа да направи нищо, за да го спаси.
Свлече се на земята и прегърна коленете скрита от храстите в основата на бараката. Може би, ако не беше дошла тук, чичо й още щеше да е жив! Тя отклони вниманието му с появяването си момент преди Уат Ранкин да го застреля в гръб. Може би, ако вниманието му бе останало концентрирано върху Ранкин…
Но Анабет знаеше дълбоко в себе си, че Буут нямаше шанс срещу Ранкин. Не съществуваше защита срещу този тип жълтокоремести помияри, които застрелваха човека в гърба.
Може би, в този първоначален момент, ако тя беше извадила пистолета си, можеше да помогне на Буут със стрелба да си пробие път. Но шокът и страхът я бяха сковали, докато стана твърде късно. Докато разумът й каза, че само щяха да я убият, ако се опиташе да му помогне.