Анабет с облекчение си обу чифт панталони. Тя не беше осъзнала досега, че се чувстваше като риба на сухо в пола. Освен това роклята, която обличаше, бе твърде далеч от копринената тафта на мечтата й. Тя си сплете отново косата и я напъха под шапката си, след това закопча колана на Буут с двата пистолета със седефени дръжки.
Когато къщата притихна, тя напусна стаята си и се промъкна долу през хола и навън през задната врата. Тя използваше задни улички и алеи, за да се отдалечи от пансиона в посока улица Кениън. Вече можеше да види светлините на Градския салон, когато осъзна, че имаше някой, облегнат до сградата в края на алеята, извеждаща до мястото, където искаше да отиде.
Тя вече бе започнала да отстъпва, когато мъжът извика:
— Има ли някой там?
Анабет замръзна на място с ръце върху револверите. Тя не каза нищо.
Мъжът бавно се изправи и тръгна към нея, блокирайки малкото светлина, навлизаща в алеята.
— Буут? — Гласът очевидно беше изумен. — Буут, ти ли си?
Анабет остана тиха. Тя разбра, че който и да беше мъжът, той сигурно е познал револверите на Буут със седефени дръжки. Тя бавно и тихо отстъпи напълно назад извън обсега на светлината.
— Ти си мъртъв — каза мъжът. — Ние те убихме.
Накрая Анабет позна гласа. Отис Грайър.
— Ти си един страхливец, който удря в гръб — каза Анабет с глас, приличащ на този на Буут, с една октава по-нисък от нейния собствен глас. — Би трябвало да те застрелям на място.
Грайър извади пистолета си и Анабет осъзна, че той щеше да стреля. Тя не очакваше да се изправи толкова бързо срещу някой от бандата или в такава смъртоносна ситуация. В секундите преди Грайър да стреля, тя помисли за Буут и своята клетва за отмъщение. Внезапно стана така, сякаш някой друг стоеше там вместо нея. Анабет почувства едно стягане в корема и една буца в гърлото си.
Нямаше време за мислене — или за чувства.
Грайър започна да стреля на сляпо в алеята. Анабет се хвърли на земята, докато измъкваше десния пистолет на Буут и стреля веднъж в силуета на мъжа срещу светлината.
Грайър извика и изпусна оръжието си.
Пръстът на Анабет беше на спусъка. Всичко, което трябваше да направи, бе да стреля отново и един от убийците на чичо й щеше да е мъртъв. Но ръката й трепереше толкова силно, че тя не можеше да се прицели.
Внезапно, настъпи суматоха в края на алеята, където се намираше Грайър. Тя не можеше да рискува да я хванат. Лицето й сега се намираше върху един афиш „ТЪРСИ СЕ“. Тя пъхна колта в кобура и като се притискаше до стените в алеята, бързо се измъкна от там. Влезе в следващата алея и скоро се намери зад Градския салон.
Тя пъхна ръце в джобовете си, защото не можеше да спре треперенето им. Едно нещо беше да се закълне да отмъсти, а съвсем друго да застреля друго човешко същество. Анабет пое дълбоко въздух и го остави да излезе бавно навън. Тя се облегна върху стената на Салона и остави главата си да падне срещу дъските.
Трябваше да го убия, Той застреля Буут в коляното, без да му мигне окото. Той е един подъл убиец. Заслужава да умре.
„Тогава защо не го довърши“ — попита един глас.
„Защото загубих самообладание.“
„Тогава по-добре си го намери отново. Или се премести в Колорадо“.
„Ще бъде по-лесно следващия път.“
„Ще си щастлива, ако има следващ път. По-добре стреляй първа — и на месо — отсега нататък.“
Анабет пое още веднъж дълбоко въздух и отново го изпусна. Това, което правеше, не беше игра. Мъжете, които бе решила да убие, бяха убийци. Ако я хванеха, нямаше да има милост. Ако искаш да оцелее, тя трябваше да внимава.
Анабет изправи глава над раменете си. Щеш да направи това, което трябваше да се направи. Следващият път щеше да стреля смъртоносно.
Тя влезе през задната врата на Градския салон, но остана в сянката отвъд обсега на мигащия фенер. Вътре бе шумно и запушено и тя не направи нищо, с което да привлече вниманието към себе си. Беше така тиха, така незабележима, както всеки апах в пустошта. Само очите й се движеха, докато оглеждаше присъстващите в Салона.
Единствената личност на бара, която тя позна бе Джейк Кърни. Без очилата сега, тя можа да го разгледа ясно за пръв път. При вида му дъхът секна.
Чертите му бяха грубо изрязани с една силна челюст, остър нос, прави скули и широко поставени очи с гъсти ресници, оградени от тъмни вежди. Един малък белег преминаваше през устата му, навеждайки я надолу от едната страна. Тя почувства един познат трепет и осъзна, че тялото й реагираше просто на вида му.