— Хайде, Кид, ти не очакваш да приема това, нали?
— Това е истината.
Щракането на метала прозвуча като гръм в нощната тишина.
— Аз не искам да стрелям в теб, Кид. Но ще направя каквото е необходимо, за да те убедя, че съм сериозен.
— Ти ставаш много добър в стрелбата по невъоръжени хора — подразни го Анабет. — Как се чувстваш, като знаеш, че имаш жълта боя. — Тя гледаше как усмивката на Водораслото изчезва. За момент, бе сигурна, че той ще стреля.
— Аз никога не се чувствах добре, след като застреляхме Буут — каза той с напрегнат глас. — Съжалявам за участието си в това, колкото и това съжаление да не променя нищо.
— Аз не мога да ти простя, Водорасло, ако искаш това. Аз никога няма да мога да ти го простя.
— Аз сбърках, Кид.
— Тогава как ще обясниш това, което правиш сега? — попита Анабет. — Още една грешка?
Тя почти можа да чуе скърцането на зъбите на Водораслото. Те все още бяха стиснати, когато той каза:
— Аз никога не съм бил търпелив човек, Кид. Ако ти искаш да преживееш нощта, по-добре започни да говориш и ми кажи къде е онова злато.
— Само я докосни и си мъртъв.
Анабет стоеше между Водораслото и смразяващия глас. Джейк пристъпи още една крачка и на Водораслото му стана ясно, че мъжът, който спеше преди малко до огъня, държеше един Колт, прицелен право в сърцето му.
— Махни се оттам, Кид — каза Джейк.
— Остани на мястото си, Кид — парира го Водораслото. — Остани там, докато аз се измъкна оттук. Дължиш ми това заради всичките години, през които яздихме заедно.
— Аз не ти дължа нищо, Водорасло. Ти помогна в убийството на чичо ми.
— Ти не можеш да ме обвиниш за убийството на Буут, Кид. Моят куршум не го е убил.
— Обаче ти не направи и нищо, за да го предотвратиш. Аз просто ще направя това, което и ти направи, Водорасло. Ще отстъпя встрани и нека да става, каквото има да става.
— Не прави това, Кид! — извика Водораслото.
Анабет знаеше, че Водораслото можеше да направи малко, за да я спре. Ако стреляше в нея, той нямаше да има време да насочи пистолета си към Джейк, преди Рейнджърът да го застреля. Тя затвори сърцето си за нещастието на Водораслото. Око за око. Смърт за смърт.
Тя внезапно се хвърли встрани, плонжирайки с главата напред извън огневата линия. После чу два бързи, оглушителни изстрела и шума от едно падащо тяло. Но Анабет не беше подготвена за агресивния начин, с който Джейк я изправи на крака.
— Кажи ми пак, че жените не са едни и същи — изръмжа той. — Какво по дяволите правеше, промъквайки се тук наоколо с онзи бандит?
— В случай че не си забелязал, аз не бях тук по собствена воля — изкрещя му в отговор Анабет. — Той държеше пистолет срещу мен. И искаше само златото.
— Което ти не поиска да споделиш, така ли?
— Ти си един глупак, Джейк Кърни. — Анабет профуча покрай него и се запъти обратно към лагера.
Джейк прецени, че колкото по-малко време останеха в района, толкова по-добре, тъй като изстрелите щяха да привлекат вниманието, което те не търсеха. Анабет упорито остана мълчалива през цялото време, докато събираха вещите си и оседлаваха конете.
Междувременно, Джейк беше толкова ядосан, че можеше да огъне и подкова. Отне му известно време, за да разбере защо. Той се бе събудил от щракването на револвер. Първата му реакция, когато не откри Анабет, не беше гняв, а страх. Което означаваше, че го интересува какво можеше да се случи с жената. Което представляваше нещо, което се бе заклел, че никога няма да направи.
Когато един мъж оставеше сърцето си да контролира главата му, значи се намираше в беда. Ето, какво се случи, когато той остави онзи младолик, невинно изглеждащ Боби Ладам на свобода. Ето, какво се случи на баща му, когато обичаше достатъчно една жена, за да му разбие сърцето.
Джейк можеше да даде една дузина други примери, когато мъже бяха изпатили много, оставяйки емоциите, вместо логиката, да управляват действията им. Така че той наистина беше ядосан. Това бе начин да отхвърли онези други чувства към Анабет Калуун, които той нямаше намерение да признае сега, или когато и да било.
— Само внимавай какво търсиш — каза Анабет на Джейк, когато яхна коня си.
— Какво означава това?
— Разбери го сам.
Анабет се бореше със съжалението, което изпитваше заради смъртта на Водораслото. Тя се мразеше, че изпитва съжаление за смъртта му. Водораслото се усмихваше, когато застреля чичо й. Той заслужаваше каквото му се случи. И тя бе щастлива, че е мъртъв. Щастлива.
Те не бяха се отдалечили много, когато Анабет рязко спря коня си и се сви на две в тъмнината, за да повърне.
Джейк дойде след нея и й подаде банданата си.