Уат се паникьоса. Той не можеше да обърне коня си в тясното пространство, но панически пришпорваше назад животното от тунела.
Когато накрая Уат отново почувства слънцето на гърба си, от копитата на коня хвърчаха искри.
Той трепереше и се огледа, за да е сигурен, че няма никой наоколо, който можеше да види колко е уплашен. Избърса с банданата си потта от лицето, после слезе от коня и пристъпи в отвора на тунела.
— Змия! — Почака за отговор и извика отново. — Змия! — Нямаше отговор и само зловещото ехо от гласа му се върна отново. Ясно стана, че никой не можеше да влезе по този път в скривалището на Буут. Но това означаваше, че и никой не можеше да излезе.
Солано чу виковете и се приближи, за да се присъедини към Уат.
— Къде е Змията, сеньор?
— Това беше капан — каза Уат. — Змията е мъртъв. — Той посочи към скалната стена. — Можеш ли да намериш друг път, за да влезем вътре?
Мексиканецът погледна нагоре към извисяващите се върхове.
— Може би има и друг път за там. Но да се изкачи тази стена — това ще е трудно нещо.
— Намери ми път за вътре — каза Уат. — Ако го направиш, половината злато е твое.
— Ако златото е там — каза тихо Мексиканецът.
— То е там — каза Уат. — Къде другаде може да бъде? Момичето също е вътре. Можеш да се басираш за това. Веднъж да влезем в тази долина и тя ще ни каже като нищо къде е златото. Бива ме да убеждавам хората да ми казват това, което искам да знам.
Солано не се съмняваше в това. Той щеше да свърши своята част от работата и да намери път за долината. И да остави на другия мъж да се погрижи за момичето. Той беше стар човек. Щеше да е хубаво да си получи своята част от златото и да се върне в Мексико.
Ако Ранкин го оставеше жив.
Мексиканецът не хранеше илюзии за истинската природа на приятеля си, който организира Бандата Калуун за убийството на мъжа, техен водач от години. И виж какво излезе от това! От шестимата бандити, които яздиха в Бандата на Буут, преди Уат Ранкин да се появи, той остана единственият. Нямаше доверие на Ранкин, но преценяваше, че е в безопасност, докато намереха златото.
Щом това станеше, щеше да се наложи да пази гърба си.
Когато Джейк видя Кучето да пресича долината, той се зарадва малко прибързано. То сигурно е показало на бандитите входа в долината.
— Очевидно един от тях е задействал капана в края на тунела — каза той.
— Мислиш ли, че някой от тях се е промъкнал? — попита Анабет.
— Дали са го направили този път или не, сега те знаят със сигурност къде е долината.
Беше само въпрос на време, преди да намерят път, за да влязат. Което означаваше, че той трябваше да се състезава с времето, за да намери златото и да измъкне себе си и Кид оттук.
— Ето го Кучето. То трябва да е подушило входа за долината! — Анабет се запъти към тичащото животно.
— Не го пипай — предупреди Джейк. — Приближиш ли се до него, ще ти откъсне ръката.
— На мен не ми изглежда лошо — каза Анабет. Но забави приближаването си към огромното куче.
— Видът му може да лъже. Ти стой тук. Аз ще отида да видя кой е открил тунела. — И дали е излязъл жив от другата страна.
— Идвам с теб.
— Виж, Кид…
— Аз познавам повече от теб това място, Джейк. Мога да помогна.
Той спря да спори с нея и се затича към тунела. Спря на място, където все още имаше прикритие и провери дали всичко е наред около отвора в долината. Камъни запушваха дупката.
— Изглежда, че няма да се върнем обратно по този път — каза Джейк.
Анабет надничаше зад рамото му.
— Виждаш ли някой?
— Не, но това не означава, че някой не се крие наблизо. Ти чакай тук, а аз ще отида да хвърля един поглед.
Джейк можеше със същия успех да говори на стена. Анабет не остана на мястото си и две секунди, преди да го настигне отново.
— Виж какво, Кид. Когато ти казах да останеш на мястото си, то беше за твое добро. Ами ако там има някой с револвер?
— Могат да застрелят теб толкова лесно, колкото и мен. — Тя погледна ранения му крак. — По-лесно — добави после с вдигнати вежди.
Джейк стисна зъби и продължи да върви — да куца — към входа в долината.
Тъжната картина, която намериха, им показа ясно, че никой не е излязъл оттам жив. Само една ръка се протягаше от камъните — и нищо повече.
Анабет посочи един пръстен върху един от пръстите на ръката.
— Аз познавам този пръстен. Носеше го Змията. — Още един от убийците на чичо й беше мъртъв. — Някак си му подхожда да завърши така живота си.
— Как така? — попита Джейк.
— Защото змиите винаги се крият под камък. — Анабет вдигна един плосък камък и завърши погребението, като покри с него ръката на Змията.