— Какво правиш тук? — попита Уолф. — Ти трябва да си в моя вигвам и да ме чакаш, за да ми сервираш.
Усмивката, която започна да се появява върху лицето на Клер, замръзна.
— Аз готвя вечеря за едно малко момче, което иначе ще остане гладно — отговори тя.
— Къде е Пакостникът?
— Той отиде да ми донесе малко вода — каза Клер. — Ти намери ли Анабет?
— Да.
Ръката на Клер спря да бърка.
— Беше ли тя с някого?
— С брат ти.
Главата на Клер подскочи нагоре. Тя погледна в очите на Уолф.
— Ти не…? Е ли той…?
— Твоят брат е с Преследвания Елен. Тя избра да остане с него, вместо да дойде с мен. — Той почака малко и каза: — Така че аз ще те задържа — като своя жена.
— Какво? — Клер изпусна лъжицата и го зяпна. Тя уви ръце около себе си, за да се защити. — Ти не искаш да кажеш това!
— Аз не казвам това, което не мисля! — отговори Уолф.
— Ти не можеш…
В този момент Пакостникът се върна с кошницата вода и я постави на земята до Клер.
— Няма какво повече да се каже.
— Здравей, Уолф. — Шестгодишният изглежда усети напрежението между двамата възрастни и потърси начин да го разсее. — Малката сготви малко храна. Ще я споделиш ли с нас?
Уолф видя копнежа в очите на момчето и предпазливия начин, по който се държеше то, за да поеме отказа на предложението си, който бе сигурно, че ще последва.
Но Уолф беше изминал твърде много мили в мокасините на това момче.
— Ще ми е приятно да се присъединя към вас до твоя огън.
Усмивката на момчето бе тържествуваща. Само тя можеше да бъде достатъчна награда за Уолф. Но топлият поглед на одобрение, който му хвърли бялата жена, стана причина в гърлото му да плъзне едно горещо удоволствие, което зачерви бузите му. Той се опита да претендира, че не прави нищо специално, но одобрителните погледи на Малката и доволната й усмивка даваха ясно да се разбере, че тя мисли другояче.
Пакостникът сервира на Уолф най-хубавата порция каша и раздели останалото с Клер. Уолф се изненада приятно колко вкусна беше храната.
— Какво си сложила вътре, за да е толкова вкусно? — попита той.
Клер измърмори нещо, което Уолф не можа да чуе.
— Какво каза?
— Чубрица. — Тя погледна нагоре с очи, които светеха от спомена за това, което се бе случило между тях.
Пулсът на Уолф се забърза.
Преди той да може да продължи по темата, Пакостникът каза:
— Аз уча Малката как да говори с езика на Апахе. — Детето се усмихна на възрастната си ученичка и каза: — Покажи на Уолф какво си научила.
Клер покорно изрецитира на Апахе думите, означаващи всички предмети около огъня, докато Пакостникът ги показваше. Тя произнесе толкова лошо думата „огън“, че Уолф и Пакостника се разсмяха.
Клер се усмихна, когато видя щастливото лице на малкото индианско момче. Каква разлика имаше сега от недоволния му вид, когато Уолф му се скара заради подгонения из лагера скункс.
Когато смехът утихна, Уолф хвана китката на Клер и я изправи на крака.
— Вече е време да си отиваме.
— Не можем да оставим Пакостника сам тук.
— Той спи тук.
— Но той е толкова малък, за да остане тук сам.
— Аз не се страхувам — каза Пакостникът, изпъчвайки напред мъничките си гърди.
Клер разбра, че е засегнала гордостта на момчето.
— Аз съм сигурна, че нямаш нищо против да останеш тук — каза тя. — Но ако Уолф те покани в неговия вигвам, ще дойдеш ли?
Клер остро изгледа Уолф, предупреждавайки го да не смее да отрече поканата и после срещна изпълненият с надежда поглед на момчето.
Момчето апахе очевидно знаеше чия е последната дума за едно такова предложение. Очите му се преместиха от Клер върху Уолф.
Уолф се намери в трудна ситуация. Той не се чувстваше по-отговорен за Пакостника, отколкото всеки друг член на племето. Ако момчето му поискаше храна, той му даваше. Ако то правеше бели — което ставаше често — той му се караше за това, Уолф се отнасяше със симпатия към положението на Пакостника, защото то беше същото като неговото. Но никога не бе стигнал толкова далеч, че да покани шестгодишния да сподели вигвама му.
Бялата жена го направи. Уолф чакаше тя да го помоли да приеме момчето. Но тя не каза нищо, а само го гледаше с широко отворените си златисти очи. Това му стигаше. Очите й изразяваха думите, които нямаше нужда да се произнасят.
— Пакостнико, — каза Уолф на края, — аз те каня да дойдеш в моя вигвам.