Уолф се намръщи жестоко, но Пакостника не изглеждаше загрижен. Да му се скарат изглеждаше достатъчно ниска цена за една прекарана нощ без страх. И Уолф не го удари, а гримасата върху лицето му бързо се смени от едно съвсем друго изражение, когато видя как жената в ръцете му се протяга и събужда. Пакостникът използва това разсейване на Уолф, за да избяга навън.
Клер все още почти спеше, но почувства едно твърдо мъжко тяло до себе, докато се протягаше. Една мъжка ръка я погали от рамото до бедрото, а после се плъзна надолу, за да покрие утробата й и да я дръпне обратно в нишата, образувана от бедрата му. Тя можа да почувства възбудата му и една ответна топлина дълбоко в корема си, където ръката му лежеше върху нея.
— Сам?
Уолф замръзна.
Клер се протегна, за да постави ръка върху бедрото на Сам. Само, че вместо да е облечена в дълги гащи, кожата, която напипа, беше гола. Очите й бързо се отвориха. За секунда се ориентира.
Не се намираше в леглото си в Уиндоу Рок; лежеше върху купчина трева на земята. И миризмата, която усещаше, не беше на кафе, а на лагерен огън. И не Сам лежеше до нея. Сам беше мъртъв.
Клер изстена и от устните й излезе един накъсан звук на отчаяние.
Воинът апах я придърпа по-близо до себе си.
— Аз съм Уолф. Аз съм апах. Ти си моята жена — прошепна той в ухото й. — Това, което е било преди, трябва да се забрави.
— Аз не мога да забравя! — извика Клер.
— Трябва да го направиш.
— Аз имах съпруг. Аз имам син. И нищо, което ти казваш, не може да промени това!
Клер се бореше, за да се освободи от прегръдката на Уолф, но той лесно я обърна под себе си. Хвана с едната си ръка нейните две ръце. Само теглото му беше достатъчно, за да я задържи под себе си.
— Не мърдай — каза той.
Клер се бореше срещу унизителната ситуация, както и срещу мъжа, който я създаде. Извиваше се под него и почувства ужасното — възбуждащо — усещане за неговата твърдост, притисната срещу нейната мекота.
Гърленият звук, който излезе от гърлото й, накара тялото на Уолф да се напрегне. Гласът му бе груб, когато каза:
— Съпругът ти е мъртъв. Синът ти има ново семейство. Нищо, което кажеш или направиш, няма да промени това.
Клер преглътна трудно. Почувства как сълзи изпълниха очите й и ги затвори. Една се изплъзна навън и се търкулна надолу по бузата й. Внезапно ръцете й бяха освободени и тя почувства, че е притисната в прегръдката на Уолф. Тя се съпротивлява съвсем кратко, преди да се подчини на утехата, която намери в ръцете му.
Уолф не знаеше как да разбира чувствата, които го изпълваха. Той знаеше, че отчасти е отговорен за разстройването на Малката. Но даже, ако я върнеше в мястото, откъдето я открадна, съпругът й нямаше да се върне. Или синът й. Той никога не бе прегръщал плачеща жена. Искаше да премахне болката й, за да се усмихне отново.
Устните му леко докоснаха челото й в жест на успокоение. Ръцете му отмахваха кехлибарената коса от лицето й и той избърса сълзите й с палеца си. Шепнеше думи на апахе, думи, които не си беше представял, че може да каже на някоя жена. Успокоителни думи. Думи, изразяващи нуждата му да я защитава. Да я предпази от всичко лошо. Да премахне цялата й болка.
Накрая сълзите й спряха. Тя хлъцна и звукът предизвика усмивката му.
Клер седна и се освободи от ръцете на Уолф. Избърса очите и носа си с ръкав.
— Аз не знам какво ми стана. Аз…
Една разправия отвън накара Уолф де скочи на крака и да изтича, преди Клер да завърши изречението си. Тя скочи и го последва навън. Бързо стана ясно, че Пакостникът здравата се беше потрудил да заслужи името си. Той стоеше заобиколен от поне четири по-големи момчета, които го дразнеха с лъковете и стрелите си.
— Какво става тук? — попита Уолф.
Четирите момчета обърнаха широко отворените си очи към воина апах. Те очевидно не бяха очаквали вмешателство в полза на Пакостника.
— Той искаше да дойде на лов с нас — каза едно от момчетата.
— Но той няма лък…
— Нито пък стрели.
Уолф премести погледа си от момчетата върху малкия досадник, натресен във вигвама му от бялата жена.
— Истина ли е това? — попита той Пакостника. — Нямаш ли лък и стрели?
Малкото момче рисуваше нещо с върха на мокасината си в прахта. Брадичката му, която почти лежеше на гърдите, леко се затресе.
— Така… — Уолф обърна пронизителните си тъмни очи към другите момчета. — Ние ще трябва да ти направим лък и стрели.
Четирите момчета стояха изумени от изявлението на Уолф.
— Но…
— Достатъчно! — каза Уолф. — Махайте се сега.
Четирите момчета се отдалечиха в различни посоки, като променливи ветрове. Уолф стоеше там и се чувстваше неудобно, несигурен защо предложи да свърши нещо, което щеше да изисква от него да прекарва още повече време с Пакостника. Правенето на първия лък и стрели за едно момче представляваше задача, която се падаше по право на член от семейството му — на бащата или на чичото.