Анабет Калуун не беше просто обикновена жена. Тя представляваше един бандит, заклел се да отмъсти на други бандити. Тя бе от женски пол, отгледана без шанса да се държи като жена. Обаче независимо дали тя се обръщаше към него като Анабет или Кид Калуун, той се чувстваше привлечен от нея.
И така, той пое по-безопасния курс. Каза на Анабет да стои на разстояние. И наистина го имаше предвид. Като през цялото време желаеше нещо, което бе сигурен, че никога няма да има.
Анабет стоеше далеч от Джейк, както той поиска. Но тя си намери друго занимание. Отначало се опитваше да се сближи с Кучето просто защото Джейк й каза, че това няма да стане. Когато седмиците минаваха и Кучето остана предпазливо, тя започна да мисли, че ако успееше да стигне до Кучето на някакво ниво, щеше да може по някакъв начин, някой ден, да стигне и до Джейк.
Те си приличаха, кучето и мъжът, самотници, нямащи нужда от никого или нищо, за да оцелеят. Тя беше решена да докаже, че може да се сближи с Кучето, защото това щеше да означава, че каменната стена на Джейк също можеше да бъде разрушена. Анабет не бе сигурна защо това е толкова важно за нея. Само знаеше, че е така.
Тя никога не пропускаше шанс да поговори на черния звяр. Седеше далеч от него и изговаряше думи, не означаващи нищо. Кучето никога даже не я и погледна. Тя би се отчаяла, ако ушите му не щръкваха в нейната посока и то не оставаше да слуша.
Анабет започна да му дава храна. Отначало тя си стоеше недокосната, докато се развалеше — или гарваните я изяждаха. Но веднъж го хвана да души скалата, където бе оставила храната. Когато то внезапно погледна нагоре и я видя да стои наблизо, погледът на тъмните му очи остана прикован в нея цяла минута, преди да се обърне и тичайки да се отдалечи.
Джейк виждаше усилията на Анабет.
— Не искам повече да тревожиш Кучето — каза й той.
Тя измърмори нещо неразбираемо и не му обърна внимание.
Това, което той наистина искаше да каже, беше, че не иска тя да тревожи самия него. Но нямаше нищо направено открито от нея, от което той можеше да се оплаче. Тя просто присъстваше. Ухаеща като зелената трева в летен ден. С очи, които изглежда имаха цялото проклето небе в дълбините си. И плът, приличаща на мед, толкова топла, че той просто умираше да вкуси сладостта й.
Обаче, той беше този, който наложи правилата и сега бе принуден да ги следва. Реши да се държи на разстояние от нея и за да направи това, трябваше да премахне изкушението от пътя си. Не че имаше от какво да се тревожи. Тя никога не се приближи до него, без да е абсолютно необходимо.
За нещастие, той не можеше да я изхвърли от мислите си.
Джейк я бе наблюдавал с Кучето и усети, как корените на едно по-дълбоко чувство растат в него. Паяжината на желанието оплиташе сърцето му, заплашвайки каменните стени, които го предпазваха от нараняване.
Джейк разбра, че е попаднал в беда, когато видя как Кучето взе резен бекон направо от ръката на Кид. Разбира се, то веднага се отдалечи, за да изяде бекона само, но Джейк съзнаваше, че Кучето ще се върне. Както и той самият се връщаше отново и отново, за да я види. За да усети аромата й. Заради случайното докосване на ръката й до кожата му.
Анабет започна да чувства искрица надежда, че щеше да успее в опитомяването на Кучето. Отне й цели три седмици, час след час и ден след упорит ден, преди огромният звяр да остане на място достатъчно дълго време, за да може тя да го докосне. Кучето глътна цял бекона, който тя предложи, но не избяга от нея. Остана там… чакайки.
Тя внезапно се уплаши да протегне ръка към него, страхуваше се, че въпреки търпението си, то можеше да я захапе. Ръката й трепереше, когато го погали по лъскавата черна козина.
Кучето потръпна, но остана на мястото си, гледайки я втренчено с черните си очи и напрегнало мускули за бягство.
Тя плъзна ръката си по дължината на гърба му, приглаждайки настръхналите косми. Но когато повдигна длан и се опита да докосне главата му, то подскочи и се затича.
— Никога не съм мислил, че ще доживея да видя това — каза Джейк.
Анабет се залюля, докато се изправяше на крака и Джейк протегна ръка, за да й помогне.
— Пусни ме! — извика тя.
Джейк я пусна и наблюдаваше със затаен дъх; как тя, някак си, успя да запази равновесие.
Анабет чувстваше кожата си опарена на мястото, където Джейк я докосна.
— Не ме докосвай! Нали така се разбрахме. Стой на разстояние. И аз ще те оставя на мира!