Тя почувства как той стои там отделно. Самотен.
Джейк бавно полудяваше през последните три седмици, наблюдавайки я с Кучето, как търси златото, гледайки я… докато тя даже не забелязваше, че той е жив.
Добре, той беше дяволски отвратен и уморен от всичко това! Нека тя постъпва като обидено дете. Той нямаше защо да го прави.
Тази вечер Джейк се присъедини към нея на вечеря. Не каза нищо, но и тя остана мълчалива — просто споделиха бекона и боба, който тя бе сготвила и после Анабет взе чинията му, за да я измие. Тя не му обръщаше никакво внимание. Беше толкова дяволски невидима, както обеща, че ще бъде.
Анабет усещаше повече присъствието на Джейк, отколкото той предполагаше, но нямаше намерение да му даде да го разбере. Когато той не гледаше, тя се усмихна на себе си и помисли, как могъщият беше паднал. Едно самотно куче. И един самотен мъж.
Тази вечер Джейк погледна през стъклото на прозореца от мястото навън, където разстилаше одеялата си и откри, че Анабет играе сама карти на кухненската маса. Тя имаше чаша уиски пред себе си и една цигара висеше от ъгъла на устата й. Нямаше нищо женско в позата й, но Джейк почувства как се напряга от гледката.
Той влезе вътре и попита:
— Къде държиш уискито?
— Горният рафт на шкафа. Там отдолу има чаша.
Джейк се обслужи, след това дръпна един от столовете срещу Анабет, обърна го обратно и го възседна.
— Имаш ли нещо против, ако поседя малко тук?
Анабет само изръмжа и не му обърна внимание.
Той я наблюдаваше известно време, забелязвайки как фенера върху масата хвърляше сенки върху лицето й. Той чакаше Анабет да го покани да се присъедини към гея. Но тя не го направи.
Накрая той каза:
— Какво ще кажеш за една игра на покер?
Тя изненадана вдигна глава.
— Ти искаш да играеш карти с мен?
Джейк се изправи, обърна стола си обратно и седна гледайки я през масата.
— Една игра на покер.
— С какви ставки?
— Кибритени клечки?
Анабет се разсмя.
— О, аз мисля, че трябва да играем на нещо по-сериозно.
— Тогава да играем за твоята помощ за намирането на златото — каза Джейк. — Ако аз имам повече кибритени клечки от теб до… да кажем, изгрев-слънце, тогава ти ще работиш с мен, за да намеря златото на Сам.
— А ако аз спечеля? — попита Анабет.
Джейк се усмихна с крива усмивка.
— Кажи го ти.
— Ако аз спечеля, ти ще ми разкажеш за себе си. Искам да кажа, ще отговориш на въпросите ми за живота ти.
Джейк поседя изумен за момент. Това наистина бяха високи ставки. Той изгледа Анабет и се опита да прецени дали тя можеше да играе покер. Сигурно едно такова невинно и открито лице щеше да разкрие какви карти държеше собственика му. Джейк прие риска и каза:
— Три въпроса.
— Какво?
— Ако спечелиш, аз ще отговоря на три въпроса за себе си.
Анабет се ухили.
— Дадено.
Няколко часа по-късно, Джейк започна да се съмнява. Той гледаше в едно толкова безизразно женско лице, така лишено от чувства, че би се заклел, че зад тези очи няма мозък. В действителност, момичето беше изключително умно. Повечето от клечките вече лежаха пред нея. И го бе направила с измама.
При първите няколко раздавания лицето й се оживяваше от радост или отчаяние — като никое от тези чувства нямаше нищо общо с картите, които държеше в ръце, откри той разочарован. Тя можеше да се усмихва и да има само чифт валета и да гризе нокътя си, когато имаше фул.
Щом като Джейк разбра тактиката й, той се опита да предвиди, дали Анабет лъже с лицето или с устата си. Но не беше много добър в тази работа. Губеше по-често, отколкото печелеше. Изглеждаше, че вечерта ще свърши бързо, когато той забеляза един недостатък в иначе безпогрешното блъфиране на Кид.
Когато имаше добри карти, Анабет държеше цигарата си между два пръста, докато говореше. А когато нямаше нищо, цигарата й висеше от ъгъла на устата и тя присвиваше очи срещу дима. И за срамно кратко време всичките клечки лежаха пред него.
— Аз не разбирам това нещо — измърмори Анабет. — Сякаш ти виждаш какво държа в ръката си. — Очите й се присвиха и тя се обърна назад, за да потърси някаква отразяваща повърхност, която можеше да показва картите й на Джейк. Но там нямаше нищо.
— Как по дяволите го направи?
— С по-добра игра — каза той с лукава усмивка.
Анабет издаде едно хич неподобаващо на дама възклицание.
— Много добре. Аз се предавам. Как се издавах?
— В зависимост от картите, които държеше, аз можех да разчитам на това, дали цигарата ти се намираше в ръката или в устата ти.
Анабет с отвращение загаси фаса си в пепелника на масата.
— По дяволите! Предполагам, че ще трябва да се откажа от пушенето, когато играя.