Някъде изпод краката им се разнесе стържещ звук. Една плоча на пода се отмести и разкри стълбище.
— Води към двореца — ухили се Брокандо.
Взряха се в тъмния квадрат. Най-накрая Глърк продума.
— Да не искаш да кажеш… в ПОДКИЛИМИЕТО?
— Да!
— Ама… ама… ама там долу живеят разни ужасни…
— Това са само детски приказки — успокои го Брокандо. — Нищо страшно няма.
Той затропа надолу по стълбите. Бейн пое след него, после спря и погледна мунрунгите.
— Какво има?
— Ами… — започна Снибрил. Какво ли да му кажа? Че там долу живеят създанията от древните легенди: туноргите, ужасните делвери, сенки с безброй имена. Странни същества, които ръфат корените на килима. Душите на мъртвите. Всички лошотии. Всичко, от което… те е страх като малък.
Той огледа останалите. Бяха се скупчили по-нагъсто. „Във времена като тия всички трябва да забравим всичко старо“ — помисли си той.
— Няма нищо — продължи, както се надяваше, с глас на роден водач. — Хайде, момчета! Последният…
— Последния хич не го мисли — измънка нечий глас нейде отзад. — Искаме да видим какво ще стане с първия!
Снибрил се затича надолу по стълбите и тупна сред купа мек прах. Брокандо тъкмо палеше една факла — имаше ги цяла камара, струпани край едната стена на пещеричката. Един по един хората се запромъкваха надолу. Брокандо бутна някакъв лост и статуята пак се изтътрузи върху дупката. Бяха се скупчили рамо до рамо в пещерата, осветена от червена светлина.
— Всички ли са тук? — попита Брокандо и, без да чака отговор, се шмугна в една цепнатина и изчезна.
Май да откриеш, че най-лошите ти страхове не се сбъдват — хрумна на Снибрил, — е почти толкова зле, колкото и да се сбъднат.
На светлината на факлите стените изглеждаха кафяви и бяха покрити с малки косъмчета, които искряха, щом светлините минеха край тях. Отвреме навреме пресичаха входове за други тунели. Но нямаше ни чудовища, ни внезапно прещракване на зъби…
Пътеката заслиза надолу и изведнъж факлата на Брокандо като че захвана да гасне. Снибрил тръгна след него, и чак тогава осъзна, че влизат в някаква пропаст под Килима, чиито стени бяха тъй далече, че светлината не ги стигаше. Преминаваха през грамадни пещери, а пътеката се стесни и залъкатуши сред дебели космени колони — тъй че се наложи да се залепят един за друг, за да не я загубят. Понякога светлината се отразяваше в някоя далечна стена. Докато ситнеха през едно място, където пътеката толкоз се стесняваше, че почти изчезваше, а от бездните отдолу извираше мразовит въздух, Снибрил се подхлъзна. Бейн, който вървеше зад него, протегна ръка — бе запазил страхотно самообладание — и го докопа за косата тъкмо преди да политне надолу в мрака. Ала факлата се изхлузи из ръцете му. Надникнаха отвъд ръба и видяха как тя се превърна в искрица, после в точка, а накрая мигна и изчезна. В мрачните дълбини на Подкилимието нещо се размърда и го чуха как побягна с глух тропот.
— Това пък какво беше?! — настръхна Снибрил.
— Среброриба ще да е било — отвърна Брокандо. — Нали знаеш, зъбите им са по-големи от човек. И имат по няколко дузини крака.
— Пък аз си мислех, че ти рече, че тук долу нямало нищо страшно! — кресна Глърк.
— Е тъкмо де! — Брокандо изглеждаше доста изненадан. — Че кой го е страх от среброриби?
Каквото и да беше онова в дълбините, то едва ли би могло да ги види — дребни петънца, ситнещи покрай корените на космите. Брокандо им извика да спрат — бяха стигнали края на друга пропаст. През нея бе провесено тясно мостче, а на другия му край Снибрил едва различи врата.
— Сега сме точно под скалата.
Покривът на пещерата леко се бе вдлъбнал под напора на огромната тежест над него.
— Вие сте единствените, видели всичко това, освен кралете на Джеопард — продължи Брокандо. — След като тайният вход бил прокопан, Брок заповядал да умъртвят всички работници, за да не разгласят тайната.
— О? И това ли влиза в кралуването? — хлъцна Глърк.
— Едно време да. Ама вече не, разбира се.
— Ха! — възкликна Бейн.
Щом прекосиха моста, Брокандо бутна дървената портичка и тя се отвори. Зад нея нагоре се изкачваше вита стълба, огряна от зелена светлина, процеждаща се през едно кръгче високо горе. Изкачването бе дълго — стълбата беше толкоз тясна, че ботушите на тия отпред се оплитаха в ръцете на тия отзад, а факлите хвърляха по стените сенки на воини-великани. Колкото и призрачно да бе, Снибрил се зарадва. Не можеше да понася мрака под Килима.
Точно под кръгчето зелена светлина стълбата преминаваше в малка площадка, голяма точно колкото да ги побере всичките. В стената отново имаше врата.