— Ами какво да правим, ако пленим някого жив, Ваше Величество?
Брокандо изглеждаше уморен.
— Е, не разполагаме с достатъчно тъмници — рече той. — Та сигурно ще ни е от помощ, ако избягвате да ги пленявате живи.
— Не трябва да убиваш врага, ако е захвърлил оръжието си — обади се Бейн.
— А, тъй ли било? Човек се учи, докато е жив… Винаги съм си мислил, че точно тогава е най-удобният момент!
ГЛАВА 11
Снибрил седеше пред дворцовия обор и гледаше как Роланд изследва с муцуна съдържанието на една торба. Обширните ясли, строени за дребничките шестокраки жребчета на дефтмените, бяха твърде тесни за него и се наложи да го вържат в двора при каруците. Стоеше там и търпеливо предъвкваше — светла сянка сред тъмата.
Снибрил дочуваше глъчката от главната зала, където се вихреше пир. Ако се съсредоточеше, можеше да долови свирнята на Писмир — свиреше на флейтарфа. Лесно беше да я разпознаеш, дори сред всички други инструменти на дефтменския оркестър — само Писмир можеше да накара нотите така да плъзват навсякъде, без нито веднъж да уцелят мелодията. Писмир постоянно разправяше, че имало неща, които вършиш зле, понеже се притесняваш.
Когато Снибрил излезе, Глърк тъкмо забавляваше народа — бе вдигнал една пейка, на която бяха насядали двайсет ситни дефтмена, и я разнасяше насам-натам из залата. Огньовете ревяха, чиниите бързо се омитаха и пак се пълнеха, и никой не се и сещаше за тъмния космалак навън, който въздишаше на нощния вятър, и за малките отряди от дефтмени, преследващи последните моули.
Снибрил си потърка главата. Пак го болеше, а пък свирнята на Писмир изобщо не помагаше да му мине. Той потупа разсеяно Роланд и насочи поглед отвъд града, към тъмната синя нощ, стаила се сред космите.
— Е, ето ни тук — рече си той. — И не можем да си спомним дори и в коя посока е нашето село. Брокандо разправя, че сме можели да останем тук колкото си искаме. Завинаги, ако щем. Здрави-прави. Разправя, че изобщо нямало да му пречи, ако из града се мотае някой и друг дългуч. Ала Бейн пък каза, че утре заминава за Уеър — ей тъй, за всеки случай. Мене пък ме болят ушите.
Голям е този Килим — помисли си той. — И Брокандо, и Бейн са… ами, много хубави хора, но гледат на света от двата противоположни края. Виж го думиеца. През половината време си личи защо дефтмените не ги харесват. Все вършат каквото трябва и всичко вършат както трябва — без да проявяват и капчица въображение! И така, без да проявяват и капчица въображение, са построили огромна Империя. Бейн пък мрази идеята за крале. Ала дефтмените се бият, все едно го правят за удоволствие, и в живота я карат както им дойде, а за своя крал са готови на всичко. Не можеш да очакваш от тези двамата да се разбират…
Роланд се размърда неспокойно. Снибрил вдигна глава и се вслуша в утихващия нощен бриз. Космалакът замлъкна.
Усети бодежи в краката. В момента в главата му сякаш бушуваше пожар. Килимът сякаш бе замлъкнал в очакване…
Роланд изцвили и опъна въжето. Долу в обора понитата се мятаха и ритаха из яслите. Из града лаеха кучета.
Снибрил си спомняше това усещане. Ала си помисли: Не и тук, със сигурност не и тук, та тук е толкоз безопасно…
Да — рече си накрая той. — Дори и тук. Фрей може да бъде навсякъде.
Врътна се и се затича по стъпалата към двореца.
— Фрей! — кресна той. Сред шума и врявата никой не го чу. Неколцина весело му помахаха.
Той се втурна към оркестъра и сграбчи тромпета на един дефтмен. Онзи се шашардиса. Снибрил не знаеше как се свири на такова нещо, но едно много лошо и доста силно изсвирване се оказа достатъчно, за да въдвори нещо, приблизително наподобяващо тишина.
— Не усещате ли? Фрей иде! — кресна той.
— Тук?! — учуди се Писмир.
— Не го ли усещате? Не го ли усещате? — Снибрил бе отчаян от болка и безпокойство. Гледаха го, все едно е откачил.
— Бързо в каруците! — ревна Писмир.
— Аз нищо не усещам — обади се Брокандо. — Както и да е, в Джеопард не може да проникне никакъв вра…
Писмир посочи нагоре. От тавана висяха големи полилеи със свещи. Бяха започнали лекичко да се люлеят.
На кралете им е необходимо време, за да схванат дадена идея — ама като я хванат веднъж, не я пускат.
— Бягайте! Всички — вън! — изкрещя Брокандо.
Мунрунгите вече се измъкваха през вратата. Настана суматоха, маси се преобръщаха, хората грабваха тичешком децата си. Писмир прегърна една колона, за да успее да се задържи на едно място, докато край него се блъскаха, и се помъчи да надвика шумотевицата: