— Понитата! Впрягайте ги в каруците!
Сега лампите се люлееха съвсем забележимо. Една кана подрипна върху масата и тропна на пода. Чифт свещи изскочиха от свещниците, които вече се клатеха като пощурели.
Нейде далече се разнесе „ТУП!“. Цялата скала се разтресе.
Тежкият трегер над вратата потрепера и хлътна. Глърк си проправи път сред паникьосаната тълпа, подпря го с рамене и застана на вратата, опрял длани о касата, докато хората се блъскаха под мишниците и между краката му.
Снибрил вече бе започнал да извежда цвилещите понита от обора. Не след дълго всички каруци вече се изтегляха една след друга, натоварени с хора. И още хора прииждаха, понесли дечица и ценна покъщнина. Залата вече пламтеше.
Той вдигна четирима дефтмени на гърба на Роланд и прати коня подир каруците, после си запроправя път срещу течението към залата. Глърк бе почти коленичил, лицето му бе станало лилаво, а вените на врата му пулсираха. Снибрил го сграбчи за ръката.
— Хайде! Цялата сграда всеки момент ще рухне!
— Не — изръмжа дебело Глърк. — Писмир и другите още са вътре!
Залата отново се разтресе. Една от колоните изпращя. Глърк изсумтя.
— Дръпни се от изхода — излезе дълбоко из гърлото му дрезгав шепот. — Ей-сегичка ще се срути!
Скалата под краката им се разтресе.
— Аз… Ще докарам хора с разни греди и други работи! — рече Снибрил. — След мъничко ще те измъкнем! Не мърдай оттук!
Глърк отново изсумтя. Снибрил се отдалечи забързано.
Сред пушека изникна Писмир. Бе вързал на лицето си парцал, откъснат от мантията му. Пред себе си караше неколцина объркани гости на пира. Подбутна ги да минат под ръката на Глърк.
— Ти какво правиш още тук?
— Ставам легенда — отвърна Глърк.
Бейн вървеше пипнешком сред хорските вълни, притиснал до устата си парцал.
— Хайде! — извика той. — Брокандо отвори тайния вход!
— Помогни ми да се оправя с тоя смахнатия — рече му Писмир.
— Заклещил се е, тъй като го гледам.
— Герой ще стана! — тросна се Глърк.
— Я млъквай! — сряза го Писмир. — Тъй става то, като слушаш легенди на празна глава. Както и да е, що за тъпа идея — да се заклещиш така на вратата…
Глърк с усилие извърна глава.
— Какво?
— Глава-тиква, тъй му викам аз — додаде Писмир. Таванът в другия край на залата рухна.
— Абе, ти… тъп… дърт… — подхвана Глърк. Вдигна се на едно коляно, после на две, после бавно изтика гредата над главата си. Пристъпи напред и размаха пръст под носа на Писмир.
— Спасих много… — започна той пак. После се катурна.
— Добре де, свършил си работа, вярно. Я го хващайте — рече Писмир. — Че оная стена ей-сега ще се срути навътре.
Сграбиха го под мишниците. Трегерът тупна на пода и го разцепи. Залитнаха настрани. Писмир метна поглед към тавана.
— Бързо!
Брокандо стоеше до тайната врата.
— Давайте!
Глърк се закашля. Писмир бутна в ръката му парцал.
— Покрий си устата и носа — рече той. — Влажен парцал. Помага срещу дима. Важна предпазна информация.
— Че то туй вино, бе! — смотолеви Глърк, докато хем го бутаха, хем го дърпаха да мине през вратата.
— Само това имаше — оправда се Писмир. — А сега… надолу!
Целият покрив се срути.
Изтичаха надолу по стълбите — влачеха Глърк като стенобойно оръдие. Ревът заглъхна и се чуваше единствено тропането на краката им по камъните.
— Още сме на снарга в устата! — изсумтя Писмир.
— Кво казваш? — изхъхри Глърк.
— Факли няма!
На Глърк му стигна дъх само колкото да изсумти. Струпаха се до вратичката в дъното на стъбището и се проснаха в мрака. Дишаха тежко.
— Е, вече няма връщане — рече Брокандо. — Отломките затрупаха вратата.
— Мислиш ли, че ще можеш да намериш пътя до статуята в тъмното? — обади се Бейн.
— Че аз тогава за пръв път слизах тука! — писна Брокандо.
— Ама то трябва да има и други входове! — сети се Писмир.
Помисли си за дълбоките проломи и за ветровитите пещери на Подкилимието, и за преданията, разказващи за чудовища, дето живеели там. Разбира се, не вярваше в тях. Беше ги разказвал, защото препредаването на устното митологично творчество е много важно за една развиваща се култура, ала не вярваше в свръхестествени чудовища. Потръпна. Надяваше се, че и те не вярват в него.
В тъмното изскърца врата.
— Ако се държим плътно един за друг и проверяваме всяка стъпка, нищо няма да ни се случи — чу се разтрепераният глас на Брокандо. — Четирима сме. Кой ще дръзне да ни напада?
— Кой ли не.
— Е, освен тях.
С всеки изминал час Глърк ставаше все по-тежък и потежък. Влачеха го по тесните пътеки в тъмното, мъкнеха го през — ако се съди по промяната във въздуха — грамадни пещери. Носеха го и с главата напред, и с краката напред, понякога го подпираха на някой космен корен, и напредваха инч по инч, ръка за ръка, по непознати пътеки. Промъкваха се през гъсталаци от корени и пълзяха край дупки, толкоз дълбоки, че от тях се надигаше топъл въздух.