Най-накрая седнаха да си починат. Бяха вървели безкрайно дълго. Не че бяха стигнали някъде.
— Какво има под Подкилимието? — попита Брокандо.
— Там е Подът.
— Ами под него?
— Под него нищо няма. Все трябва да има нещо под всичко останало. Та това нещо е подът. По-далече от туй няма. Можеш да ме попиташ и над Килима какво има, ако щеш…
— Ами, какво има над…
— Откъде да знам? В момента си имаме достатъчно поводи за притеснение тук долу, че да се чудим и какво имало там горе.
— Ама Килимът не е безкраен, я!
— На мен пък той ми стига! — сопна се Писмир.
Брокандо усети, че пред лицето му въздухът се раздвижи. Беше странно да си приказваш с хората в тая непрогледна тъмница. Знаеше само, че може да са седнали и точно на ръба на поредната дупка. Всичко трябваше да вършат пипнешком.
— Писмир?
— Сега пък какво?
— Ами Моулите? Те слизат ли тук?
— Тоя тунел си е ваш. Би трябвало ти да го знаеш. Ама хич не ми идва наум за какво ще им притрябва да слизат тук. Не ми се вярва да им харесва повече, отколкото на нас.
— Позна.
Последва мълчание.
— Ти ли каза това?
— Аз пък мислех, че си ти.
— Брокандо?
— Писмир?
— Бейн?
— Кво?
— Ами, нали разбирате — рече гласът на Гормалийш току до ухото на Писмир, — ние виждаме и в тъмното.
Не се сбиха. Че как да се биеш, като можеш като нищо да удариш приятел вместо враг?
Мракът — това беше най-лошото. После ноктите ги сграбчиха, както дете сграбчва играчка.
— Е де, е де — рече Гормалийш някъде наблизо. — Месото само у дома дошло. Брей че неочаквана гощавка.
— Брат ми с тебе ли е? — обади се Брокандо.
След малко Гормалийш се обади.
— Е, можеш да го кажеш и така. Сега ще правите каквото аз ви казвам. Кралчето да се хване за опашката на Пургиш. Дъртият — за колана на краля. Думийският войник — за пояса на дъртия. Ха някой е стъпил накриво, ха някой се опита да избяга — и е готов умрял.
Брокандо, който за крал броеше доста бързо, се обади:
— Ами… ох!
— Извинявай — рече му Писмир. Той броеше още по-бързо. — Да не би да те ритнах случайно? Е, той е прав. Хвана ни всички — и тримата.
— Ама не можем да оставим Гл… ох! О, ами да, че то ясно. Да, да, разбрах. Прав си. — Гласът на Брокандо изведнъж придоби онзи развълнуван конспираторски тон, който би накарал всеки да подуши нещо — или поне всеки с обоняние на моул. — И тримата. Да. Хванал си ни, дума да няма. И тримата. Да те питам, вие всъщност добре ли виждате в тъмното? Ама сигурно не стопроцентово, а?
О, не — помисли си Писмир. — Че как да не заподозрат нещо след това?
— Ооох! — рече Гормалийш.
— Моулска измет! — разпени се Бейн. — Само да изляза оттук, и ще те…
В мрака прокънтя шамар.
— Като излезеш оттук — рече Гормалийш, — ще правиш точно каквото ти казвам. Водете ги.
Добре изиграно, помисли си Писмир. И Бейн броеше бързо.
Потътриха се в индийска нишка — ала не задълго. Явно бяха наближили някакъв изход към повърхността. Писмир усети, че подбутват ръцете му към някаква стълба. Сега нагоре — и излизаме, помисли си той. Ако Глърк се събуди — как ще се оправи?
— Олеле! Кракът ми! Олеле! — отекна вик из пещерите на Подкилимието.
— Какво ти е на крака, дърто? — попита Гормалийш.
— Нищо му няма — отвърна Писмир и продължи да се катери по стълбата.
А пък ако Глърк и това не е чул, край с нас.
Навън бе вече нощ.
Бяха излезли на някаква полянка, далече-далече от Джеопард. Тук май бе сборният пункт на оцелелите моули от града. Овързаха пленниците с кожени ремъци и ги захвърлиха край един храст. Тайфа снаргове наблизо ги изяждаше с очи.
Моулите си говореха на своя си език, като сегиз-тогиз се обръщаха и поглеждаха пленниците.
— Разбираш ли ги? — попита Писмир.
— Отгоре-отгоре — отвърна Бейн. — Щели да ни карат някъде. В… Гаргатас, ако това значи нещо.
— Те наричат така Земята на Високата Порта, мисля — поясни Писмир. — Там живеят Вортгорните.
— Тъй ли? Че те са ни смъртни врагове! — обади се Брокандо.
— Мислех, че Думийците са ви смъртни врагове — рече Писмир.
— Ние обичаме да си имаме по няколко смъртни врага наведнъж — обясни Брокандо. — Че току-виж взели, че ни свършили.
Писмир не му обърна внимание. Лежеше малко встрани от другите двама и виждаше какво става зад стадото снаргове. В отблясъците на моулския лагерен огън забелязваше само един страж, който обикаляше малкия, обрасъл вход към Подкилимието, а Снаргът му бе вързан за един прахохраст.