Зад нищо неподозиращия моул от храста бавно изникваше ръка. Спря на няколко инча над главата му и внимателно махна шлема. Моулът се обърна и от другата страна веднага го пресрещна юмрук. Ръката го подхвана, преди да тупне на земята, и го завлече в храста…
Миг по-късно ръката се появи до снарга и започна да го отвързва. Звярът вдигна поглед и Писмир с ужас забеляза присвитите му очи. Ала миг преди да изръмжи, ръката се сви във възлест юмрук и му тресна един право между очите. Чу как звярът въздъхна леко и видя как бавно се строполи. Преди да достигне земята, въжето, с което бе вързан, се напрегна и се шмугна в храста.
Писмир, незнайно защо, се почувства сигурен, че всичко ще бъде наред. Или поне по-наред от сега.
ГЛАВА 12
Цяла нощ пътуваха на юг. Повечето моули яздеха снарговете си, ала пленниците и техните стражи трябваше да търчат сред блъскащите се тела. Зората се пукна. Космите край тях отново бяха преминали от тъмнопурпурни в червени.
Следващите няколко дни се сляха за пленниците в едно размазано петно от препускащи крака и гласове на моули. Космите от алени станаха оранжеви, а от оранжеви — черни. Краката им се покриха с пришки и започнаха да кървят, а постоянния тътен размътваше ума им. На два пъти пресичаха бели Думийски пътища — късно нощем, когато наоколо нямаше никой — и преминаваха като сенки край заспалите села.
А после стигнаха до едно място… над Килима.
Космите се бяха прегънали почти одве под тежестта на Земята на Високата Порта — земята на Вортгорните.
Отначало тя бе само проблясък сред космите. Час по-късно надвисна над тях — най-голямото нещо, което Писмир бе виждал някога. Беше чел за нея отдавна-отдавна, но описанията в книгите изобщо не смогваха да я опишат.
Тук бяха необходими по-големи думи от „голям“.
Изглеждаше като най-голямото нещо, което би могло изобщо да съществува. Килимът бе голям, ала килимът бе… всичко. Той не се броеше. Беше твърде голям, че да има размери. Ала земята на Високата порта бе достатъчно малка, за да бъде огромна.
Изглеждаше съвсем близо, макар и да бе далеч. И сияеше. Беше направена от бронз. Всичкият метал по Килима идваше оттам. Това знаеше Писмир. Вортгорните го продаваха на уайтите срещу храна. Нищо не растеше върху Земята на Високата Порта.
— Ед Нопе Ни — рече Писмир, стаил дъх, когато конвоят спря за кратка почивка току под самите стени на Земята. Брокандо бе заспал на мига. Краката му бяха по-къси от краката на останалите.
— Какво? — сепна се кралят.
— Това е бойният вик на Вортгорните — обясни Писмир. — Много хора го помнят, но не за твърде дълго. Често това са последните думи, които чуват. Ед Нопе Ни. Изписано е върху Земята им. С огромни метални букви. Виждал съм го на рисунки. За да обиколиш само една от буквите, ти трябва цял ден.
— Кой ги е изписал? — Брокандо се огледа към стражите.
— Вортгорните смятат, че е бил Фрей — рече Писмир. — Суеверия, разбира се. Вероятно има някакво естествено обяснение. Вортгорните разправят, че и отдолу имало букви. Прокопали тунели и ги открили. Пишело… — Той напрегна памет. — …Изабет ІІ. Вортгорните очевидно смятат това за много важно.
— Огромните букви не растат ей-така от само себе си — рече Брокандо.
— Може пък и да растат. Знае ли човек?
Погледнаха нагоре към Земята. Покрай основата й минаваше път. Беше по-широк от Думийските пътища, ала в сенките на надвисналата стена изглеждаше по-тъничък от конец.
— Някой да знае нещо повече за Вортгорните? — попита Писмир. — Чел съм за тях, но не си спомням дали съм ги срещал.
— Същите са като Думийците, ала без техните всеизвестни нюх и страст — рече Брокандо.
— Благодаря — сериозно кимна Бейн.
— А, ако живееш през цялото време върху метал, сигурно придобиваш доста мрачни и мистични възгледи за живота — обади се Писмир.
— Те на чия страна са? — заинтересува се Брокандо.
— На чия страна са ли? Ами на собствената си, предполагам, също като всички други.
Моулите се мотаеха наоколо без цел и посока — явно чакаха нещо.
— Предполагам, че чакаме да се качим там горе — рече Брокандо. — Ама как?
— Думийски патрули са обиколили цялата Земя и не са открили никакви пътища за нагоре — рече Бейн.
Писмир, който от известно време се взираше нагоре, се обади:
— А, така ли? Аз пък мисля, че тайната е в онзи забележителен механизъм.
Високо над тях край стената се виждаше някакво петънце. То бавно порасна и се превърна в широка платформа, която се плъзгаше надолу по бронза. Видяха и глави да се подават над нея.