Щом се приземи зад групата, Писмир забеляза, че това е прост квадрат, направен от космени трупи, и ограден с парапет. Четири бронзови вериги — по една на всеки ъгъл — се губеха нагоре в мъглите. На всеки от ъглите бе застанал по един човек. Всички бяха високи колкото Бейн. Бяха облечени в шлемове и ризници от кован бронз, а отстрани им висяха дълги бронзови мечове. Щитовете им също бяха бронзови и кръгли като самата Земя на Високата Порта, а и косите им бяха с цвета на метала. Имаха къси, квадратни бради и сиви очи, взрени безстрастно напред. Твърде много метал — помисли си Писмир. — Той влиза в душата.
— Ъъъ… — замънка Брокандо, когато ги заблъскаха към платформата. — Да си видял, ъъ, или да си чул някой, тъй де, да ни следва? Някой, като например вашия вожд? Онзи едрият?
— Ни вест, ни кост от него, откакто напуснахме Подкилимието — рече Писмир. — Много внимателно слухтях и наблюдавах.
— Ох, мале…
— О, не. Това е добра новина. Значи, че е някъде навън. Ако съм видял или чул нещо, знам, че не е било Глърк. Бил е някой ловец, нали разбираш.
— Добре го рече. Ох! — Един камшик изплющя през нозете на Брокандо, докато Моулите вкарваха бесните си зверове на платформата.
Когато и последният се качи, един от бронзовите стражи извади от пояса си тромпет и свирна. Веригите се разклатиха и задрънкаха, опънаха се, и после платформата се заклати със скърцане, отлепи се от мястото си и се заиздига.
Животните бяха притиснали Писмир към парапета и той съзря някаква сянка, която се отдели от прахсталака край основата на стената и се метна към издигащата се платформа. После затърси къде да се залови отдолу.
Видя я как подскочи: ала в този миг платформата се олюля и той изгуби сянката от поглед.
Високо горе, сред вихрещите се мъгли, се възправи входът към Земята — и тогава той осъзна, че гледа Килима отвисоко. Върхарите на космите под него блестяха в рехавата омара. Зави му се свят, и той се опита да се разсее с изнасянето на кратка лекция пред останалите.
— Дефтмените разказват, че тази Земя била паднала отгоре преди много, много години. А Вортгорните са били просто малко племе, което живеело в съседство. Изкатерили се горе, и оттогава вече почти не слизат долу.
— Ами Моулите какво търсят там?
— Не ми се мисли — рече Писмир. — Вярно, Вортгорните не са най-големите умници на тоя свят, ала никога не съм ги смятал за зли.
Платформата продължи да стърже стената и най-накрая рязко спря. Пред тях изникна бронзова порта — бе издигната отгоре върху стената. Точно над нея тежки подпори крепяха скрипците, които вдигаха и сваляха платформата. Бяха облицовани с бронз и обковани с шипове. Портата бе също цялата в шипове, а решетката й — даже още повече. А под тях — далече, далече под тях — бе Килимът.
— На тях май им харесва да са си самички — рече Бейн.
Гормалийш просъска отзад:
— Хвърлете сетен поглед към свидния ви Килим. Не ще го видите нивга веч.
— Ах, че мелодраматично — обади се Писмир.
— Така си мислиш… — рече Гормалийш.
Последната дума премина в скимтене. Брокандо бе забил зъби в крака на моула.
Хленчейки от гняв и болка, Гормалийш вдигна дефтменския крал над главата си и се втурна към парапета. После го смъкна долу и се ухили.
— Неее — проточи той. — Не. Защо? Много скоро ще ти се прииска да съм те хвърлил. Ако те изхвърля сега, това би било милост от моя страна. Пък нещо хич не съм милостиво настроен…
Той пусна разтреперания Брокандо и точно тогава решетката се издигна.
Моулите замаршируваха към Земята на Високата Порта. Писмир съзря обширно метално плато, покрито с неща, които отдалеч приличаха на хълмове. Докато вървяха, и от двете им страни се точеха клетки с решетки от дебели пръти. Вътре имаше снаргове. Дребни кафяви снаргове от земите край Дървената Стена, червени снаргове от западните краища, черни снаргове с дълги-дълги зъби. Без значение на цвета, в ума на всичките се въртеше едно-едничко нещо. Когато пленниците минаваха край тях, те се хвърляха към решетките.
Вървяха ли, вървяха. Имаше и зали за обуздаване и обучение на снаргове. А по-нататък се заредиха пак клетки — по-големи от снарговите. А вътре имаше… странни-престранни същества.
Бяха огромни. Телата им бяха тлъсти като бъчви, а отгоре им стърчаха нелепи крилца; имаха тънки, дълги шии, върху които бавно се поклащаха глави и ги следяха с поглед. На отсрещния край стърчаха опашчици. Краката им като че не бяха достатъчно дебели, че да ги държат. О, не че не бяха дебели — ала такова огромно нещо би трябвало да има крака, дебели като косми.